Бивши монахини стават истински духовни сестри

Фелиса: Родена съм в много набожно семейство. Всъщност 13 от роднините ни бяха свещеници или членове на католически ордени. Папа Йоан Павел II дори обяви за блажен един братовчед на майка ми, който беше свещеник и преподаваше в католическо училище. Семейството ни беше съвсем обикновено. Баща ми беше ковач, а майка ми работеше на полето. Аз бях най–голямото от осемте деца.

Когато бях на 12, избухна Испанската гражданска война. След края ѝ баща ми беше хвърлен в затвора, тъй като либералните му идеи не се харесваха на диктаторския режим. Майка ми едва изхранваше семейството и затова една нейна приятелка я посъветва да прати трите ми по–малки сестри, Арасели, Лаури и Рамони, в манастир в Билбао (Испания). Там поне нямаше да гладуват.

Арасели: По това време бяхме само на 14, 12 и 10 години и раздялата със семейството беше много трудна. В Билбао бяхме чистачки. След две години монахините ни прехвърлиха в голям манастир в Сарагоса, който осигуряваше грижи за възрастни. Трябваше да чистим кухнята — изтощителна работа за млади момичета.

Фелиса: Когато сестрите ми заминаха за Сарагоса, майка ми и местният свещеник, който беше и мой вуйчо, решиха, че и аз трябва да отида да работя в този манастир. Те смятаха, че така ще ме отдалечат от едно момче, което ме харесваше. Тъй като бях силно вярваща, ми допадаше мисълта да съм в манастир за известно време. Ходех на литургия всеки ден и дори бях мислила да стана мисионерка като братовчед си, който беше в Африка.

Монахините по никакъв начин не насърчаваха желанието ми да служа на Бога в чужбина и в манастира се чувствах като затворничка. Затова година по–късно реших да се върна вкъщи, за да се грижа за вуйчо си, свещеника. Освен домакинската работа всяка вечер рецитирах с него молитвите от Светата Броеница. Обичах също да подреждам цветята в църквата и да украсявам статуите на Дева Мария и светците.

Арасели: Междувременно животът ни в манастира се промени. След като положих първоначалните клетви, монахините решиха да ни разделят. Рамони остана в Сарагоса, Лаури отиде във Валенсия, а аз бях изпратена в Мадрид, където положих вторите си клетви. Манастирът в Мадрид осигуряваше настаняване на студенти, възрастни хора и посетители и затова там имаше извънредно много работа. Аз работех в лечебницата.

Честно казано, очаквах животът на монахиня да е по–удовлетворяващ. Мислех, че ще четем и изследваме Библията. Но никой не говореше за Бога или за Исус и не използвахме Библията. Просто учех малко латински, изучавах живота на светците и се покланях на Мария. Всичко останало беше тежък физически труд.

Започнах да изпитвам безпокойство и говорих с игуменката. Казах ѝ, че не виждам смисъл да работя толкова усилено за чужда облага, докато семейството ми се нуждае от помощта ми. Тя ме заключи в една килия с надеждата да промени мнението ми и да ме задържи в манастира.

Три пъти монахините ме освобождаваха, за да видят дали все още искам да напусна. Като разбраха, че няма да се откажа, те ми казаха да заявя писмено: „Напускам, защото предпочитам да служа на Сатана вместо на Бога.“ Това ме шокира и макар че отчаяно исках да си тръгна, не можех да напиша тези думи. Накрая помолих за изповедник и му казах какво се беше случило. Той уреди епархията да ме премести в предишния ми манастир в Сарагоса. Няколко месеца след като отидох там, ми позволиха да си тръгна. Скоро след това Лаури и Рамони също напуснаха манастира.

ЕДНА „ЗАБРАНЕНА“ КНИГА НИ РАЗДЕЛЯ

Фелиса: По–късно се омъжих и се преместих в Кантабрия. Продължавах да ходя редовно на литургия и една неделя чух обезпокоително съобщение от амвона. „Вижте тази книга! — извика ядосано свещеникът, сочейки книгата „Истината, която води към вечен живот“. — Ако някой ви я е дал, я дайте на мене или я изхвърлете!“

Нямах тази книга, но исках веднага да се сдобия с нея. Няколко дни по–късно на вратата ми почукаха две Свидетелки и ми предложиха „забранената“ книга. Прочетох я още същата нощ и когато жените се върнаха, се съгласих да изучавам Библията с тях.

Истината бързо стигна до сърцето ми. Развих дълбока любов към Йехова и пламенност за службата. Покръстих се през 1973 г. Макар че нямах много възможности да споделям истината със семейството си, направих каквото можах. Както казах в началото, те яростно ми се противопоставиха, особено сестра ми Арасели.

Арасели: Бях много огорчена заради лошите преживявания в манастира. Но продължих да посещавам неделните литургии и всеки ден рецитирах Светата Броеница. Все още много исках да разбирам Библията и молех Бога да ми помогне. Сестра ми Фелиса обаче говореше толкова разпалено за новооткритите си вярвания, че я помислих за фанатичка. Не можех да се съглася с нея.

След няколко години се върнах да работя в Мадрид и се омъжих. Постепенно станах много скептична. Забелязах, че хората, които редовно посещават литургиите, не прилагат ученията от евангелията. Така че спрях да ходя на църква. Вече не вярвах в светците, в изповедта, нито в ада. Дори махнах всичките си изображения. Не знаех дали постъпвам правилно. Бях разочарована, затова умолявах Бога: „Искам да те опозная. Помогни ми!“ Помня как Свидетелите на Йехова много пъти идваха на вратата ми, но не им отварях. Нямах доверие на никоя религия.

В началото на 80–те години сестрите ми Лаури и Рамони, които живееха съответно във Франция и Испания, започнаха да изучават Библията със Свидетелите. Реших, че и те са заблудени като Фелиса. По–късно се запознах с Анхелинес, моя съседка, с която станахме близки приятелки. И тя беше Свидетелка на Йехова. Със съпруга си много пъти ми предлагаха изучаване. Те прозряха, че зад скептицизма ми се крие жажда за библейско познание. Накрая им казах: „Добре. Ще изучавам с вас, но само при условие че използвам собствената си Библия“, като имах предвид превода Nácar-Colunga.

БИБЛИЯТА НАЙ–НАКРАЯ НИ ОБЕДИНЯВА

Фелиса: Когато се покръстих през 1973 г., в град Сантандер, столицата на провинция Кантабрия, имаше около 70 Свидетели. Районът ни беше огромен, затова пътувахме с автобус и по–късно с кола, за да проповядваме из провинцията. Посещавахме село след село, докато не обиколихме стотиците села в района.

През годините имах привилегията да изучавам Библията с много хора и 11 от тях се покръстиха. Повечето бяха католици. Тъй като преди самата аз бях ревностна католичка, знаех, че трябва да съм търпелива и да проявявам разбиране. Осъзнавах, че те се нуждаят от време да изоставят дълбоко вкоренените вярвания и че за да прозрат истината, Библията и светият дух на Йехова трябва да докоснат сърцата им. (Евр. 4:12) Съпругът ми Биенвенидо, който беше полицай, се покръсти през 1979 г., а майка ми започна да изучава малко преди да почине.

Арасели: Когато започнах да изучавам Библията със Свидетелите, бях много подозрителна. Но след няколко седмици забелязах, че вече не изпитвам огорчение. Най–силно впечатление ми направи това, че Свидетелите прилагат на практика каквото проповядват. Вярата зае мястото на скептицизма и се чувствах много по–щастлива. Дори някои съседки ми казаха: „Арасели, продължавай в същия дух!“

Помня, че се молих: „Благодаря ти, Йехова, че не се отказа от мене и че ми даде толкова възможности да намеря каквото търся — истинското познание от Библията.“ Поисках прошка от сестра си Фелиса за нещата, които ѝ наговорих. Споровете ни бяха заменени от оживени разговори за Библията. Покръстих се през 1989 г. на 61–годишна възраст.

Фелиса: Сега съм на 91 години и съм вдовица. Нямам толкова сили, колкото преди. Но чета Библията всеки ден, присъствам на събранията, когато здравето ми позволява, и с радост участвам в службата, доколкото мога.

Арасели: Може би защото преди бях монахиня, обичам да свидетелствам на свещениците и монахините, които срещам в службата. Оставяла съм им много литература и съм имала интересни разговори с тях. Помня как след няколко посещения един свещеник ми каза: „Арасели, напълно съм съгласен с тебе, но къде да отида на моите години? Какво ще кажат енориашите ми и семейството ми?“ Отговорих: „А какво ще каже Бог?“ Той поклати тъжно глава, но по това време нямаше смелостта да продължи да търси истината.

Специален момент в живота ми беше първият път, когато съпругът ми поиска да дойде с мене на събрание. Оттогава не пропусна нито едно, макар че беше над 80–годишен. Той изучаваше и стана непокръстен вестител. Имам хубави спомени как ходим на служба заедно. Съпругът ми почина два месеца преди да се покръсти.

Фелиса: Да видя как трите ми по–малки сестри, които отначало ми се противопоставяха, стават мои духовни сестри, беше неизмерима радост. Много обичаме да сме заедно и да разговаряме за скъпия ни Бог Йехова и за неговото Слово! Най–накрая сме обединени духовно.a