Биографичен разказ

Щастлив е онзи, чийто Бог е Йехова

РАЗКАЗАНО ОТ ТОМ ДИДЪР

Обществената зала вече беше наета. Очакваше се около 300 души да присъстват на конгреса в Поркюпайн Плейнс, областта Саскачеван, Канада. В сряда заваля сняг, а до петък се развилня прерийна виелица с нулева видимост. Температурите спаднаха до минус 40 градуса. Присъстваха 28 души, включително няколко деца. Това беше първият ми конгрес като нов окръжен надзорник и аз, едва 25–годишен, бях доста неспокоен. Преди да ви кажа какво се случи, нека ви разкажа как започнах да се радвам на тази специална привилегия в службата.

АЗ СЪМ седмото от осем деца, всичките момчета. Най–големият беше Бил, последван от Метро, Джон, Фред, Майк и Алекс. Роден съм през 1925 г., а Уоли беше най–малкият. Живеехме близо до град Укрейна, провинция Манитоба, където родителите ми Майкъл и Анна Дидър държаха малка ферма. Татко работеше в железницата като кантонер. Тъй като кантонът сред някои отдалечени железници не беше добро място за отглеждане на голямо семейство, ние останахме във фермата. През по–голямата част от времето татко беше далече от дома, така че мама беше заета с грижите за нас. От време на време тя ни оставяше, за да прекара седмица или повече с татко, но се погрижи да се научим да готвим, да месим и да вършим домакинската работа. И тъй като бяхме членове на Гръцката католическа църква, част от началното ни възпитание от мама включваше научаването на молитви и участие в други ритуали.

Контакт с библейската истина

Копнежът ми да разбера Библията се разпали в младостта ми. Един съсед, който беше Свидетел на Йехова, редовно посещаваше семейството ни, за да чете части от Библията, отнасящи се до Божието Царство, Армагедон и благословиите на новия свят. Мама изобщо не се интересуваше от това, което казваше той, но посланието се хареса на Майк и Алекс. В действителност онова, което научиха, ги подтикна заради съвестта си да откажат военна служба през Втората световна война. Впоследствие Майк беше осъден за кратко време на затвор, докато Алекс беше изпратен в трудов лагер в Онтарио, Канада. След време Фред и Уоли също приеха истината. Но не стана така с тримата ми по–големи братя. В продължение на много години майка ми дори се противопоставяше на истината, но по–късно изненада всички ни, като зае позиция на страната на Йехова. Тя беше покръстена на 83–годишна възраст. Мама почина, когато беше на 96 години. Татко също придоби благоприятна нагласа спрямо истината преди да почине.

Когато бях на 17, отпътувах за Винипег, Манитоба, за да си търся работа и да се свържа с тези, които биха могли да ми помогнат да изучавам Библията. По онова време Свидетелите на Йехова бяха под забрана, но събранията се провеждаха редовно. Първото събрание, което посетих, беше в частен дом. Тъй като бях отгледан според вярванията на Гръцката католическа църква, това, което чух първоначално, ми се стори странно. Малко по малко разбрах защо разделянето на духовници и миряни не е библейско и защо Бог не е доволен, когато духовниците благославят усилията на военните. (Исаия 2:4; Матей 23:8–10; Римляни 12:17, 18) Да живея в рай на земята ми изглеждаше по–практично и разумно, отколкото да отида на далечно място за цялата вечност.

Убеден, че това е истината, аз се отдадох на Йехова и бях покръстен през 1942 г. във Винипег. През 1943 г. забраната върху Свидетелите на Йехова беше вдигната и беше даден тласък на проповедната дейност. Тогава библейската истина развълнува още по–дълбоко сърцето ми. Имах привилегията да бъда слуга (старейшина) в сбора, както и да вземам участие в кампаниите, в които канехме хората да дойдат на публичното събрание, и да работя в необработван район. Присъствието ми на големите конгреси в Съединените щати допринесе много за моя духовен напредък.

Увеличавам службата си за Йехова

През 1950 г. започнах пионерска служба и през декември същата година бях поканен да служа като окръжен надзорник. Имах привилегията да бъда обучаван близо до Торонто, Канада, от Чарли Хипуърт, един опитен и лоялен брат. Имах също така и радостта да прекарам последната седмица от обучението си с брат ми Алекс, който вече служеше като окръжен надзорник във Винипег.

Моят първи окръжен конгрес, както споделих в началото, се запечата в паметта ми. Естествено бях много загрижен как ще протече. Но нашият областен надзорник, брат Джак Нейтън, се грижеше да сме заети и щастливи. Обсъдихме накратко конгресната програма с присъстващите. Имаше преживени случки, беше показано как се правят представяния от дом на дом, повторни посещения и как се провеждат домашни библейски изучавания. Пяхме песни на Царството. Имаше изобилие от храна. Пихме кафе и ядохме пай почти на всеки два часа. Някои нощуваха на пейките и на подиума, а други направо на пода. До неделя бурята утихна малко, така че на публичния доклад присъстваха 96 души. Тази случка ме научи да се справям в трудни ситуации.

Следващото ми назначение като надзорник ме отведе до северна Алберта, Британска Колумбия, и в територията Юкон, земята на среднощното слънце. Пътувах по неравната магистрала „Аляска“ от Досън Крийк, Британска Колумбия, до Уайтхорс, Юкон (разстоянието е 1477 км), и проповядвах по пътя. Изискваше се издръжливост и предпазливост. Лавините, хлъзгавите планински склонове и влошената видимост поради навяващия сняг бяха истинско предизвикателство.

С удивление наблюдавах как истината достига до далечния Север. Веднъж с Уолтър Левкович почукахме на една скромна малка хижа покрай магистрала „Аляска“, близо до село Лоуър Пост, Британска Колумбия, и до границата с територията Юкон. Знаехме, че някой живее в тази колиба, защото забелязахме слаби проблясъци от светлина през малкия прозорец. Беше към девет вечерта, когато почукахме на вратата. Мъжки глас ни извика да влизаме и ние влязохме. С изненада видяхме един възрастен човек, излегнал се в хамака си, да чете списание „Стражева кула“! Всъщност той държеше по–нов брой от този, който предлагахме ние. Той ни обясни, че получава писмата си с въздушна поща. Тъй като тогава отсъствахме от сбора повече от осем дни, ние все още нямахме най–новите списания. Мъжът се представи като Фред Берг и въпреки че от няколко години имаше абонамент за списанията, това беше първото му посещение от Свидетели на Йехова. Фред ни покани да пренощуваме там. Можахме да споделим множество библейски истини с него и да уредим да го посещават други Свидетели, които редовно минаваха през този район.

За няколко години служех в три малки окръга. Те се разпростираха от град Гранд Прери (Алберта) на изток, до Кодиак (Аляска) на запад, на разстояние над 3500 километра.

По чудесен начин научих, че в отдалечени местности, както и навсякъде другаде, незаслужената милост на Йехова достига всички хора и че Божият дух действа върху умовете и сърцата на тези, които имат правилна нагласа за вечен живот. Един такъв човек беше Хенри Липайн от Досън сити, Юкон, сега наречен само Досън. Хенри живееше в отдалечен район. Всъщност той не беше излизал от златодобивния район повече от 60 години. Въпреки това духът на Йехова подбуди този 84–годишен старец да пропътува повече от 1600 километра в една посока до Анкоридж за окръжен конгрес, макар че никога не беше посещавал нито едно събрание на сбора. Той беше силно развълнуван от програмата и възрадван от общуването. След завръщането си в Досън сити Хенри остана верен до смъртта си. Мнозина, които познаваха Хенри, се чудеха какво е накарало този възрастен човек да предприеме толкова дълго пътуване. Това любопитство подтикна още няколко старци да приемат истината. Така по косвен начин Хенри можа да даде прекрасно свидетелство.

Получавам незаслужената милост на Йехова

През 1955 г. с възхищение получих покана да посетя 26–ия клас на Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“. Това обучение укрепи вярата ми и ми помогна да се приближа повече до Йехова. След завършването си бях назначен да продължа да служа като окръжен надзорник в Канада.

За около една година служех в провинция Онтарио. После бях назначен отново във величествения Север. Сякаш още виждам живописните магистрали, минаващи покрай чисти, искрящи езера, и изкачването на планинските вериги с покритите със сняг върхове. През лятото долините и ливадите са като килим от многоцветни диви цветя, от който ти спира дъхът. Въздухът е чист, а водата прозрачна. Мечки, вълци, лосове, елени карибу и други диви животни се разхождат необезпокоявани в естествената си среда.

Въпреки това Аляска има своите предизвикателства — не само променливото време, но и обширните пространства. Окръгът ми се разпростираше на 3200 километра от изток на запад. По онова време нямаше уредба окръжният надзорник да има кола. Местните братя по свое желание ме откарваха от един сбор до друг. Понякога обаче трябваше да пътувам на автостоп, като спирах шофьори на камиони и туристи.

Имах един такъв случай в района на магистрала „Аляска“ между разклона Тоук (Аляска) и 1202–а миля, или районът Скоти Крийк. Митниците между тези две места бяха раздалечени на около 160 километра една от друга. Минах границата на Съединените щати при Тоук и изминах на автостоп около 50 километра. След това нямаше коли и вървях към десет ча̀са, изминавайки около 40 километра. Едва по–късно научих, че скоро след като съм минал границата, цялото движение било спряно от тази страна на магистралата заради падналата недалеч от граничния пункт лавина. До полунощ температурата спадна до към минус 23 градуса, а аз бях все още на най–малко 80 километра от най–близкия подслон. Отчаяно се нуждаех от място, където да се подслоня и да си почина.

Влачейки се напред, забелязах изоставена кола встрани от пътя, почти затрупана от снега. Помислих си, че ако мога да вляза, бих могъл да преспя на седалката и така да преживея студената нощ. Успях да разчистя снега дотолкова, че да отворя вратата, но открих, че вътрешността беше оголена до метал. За щастие не много далеч надолу по пътя намерих празна колиба. След някои затруднения по влизането вътре и запалването на огън все пак успях да си почина няколко часа. На сутринта се придвижих до следващата хижа, където се снабдих с така необходимата ми храна и се погрижих за наранените си пръсти.

Йехова благославя растежа на Север

Първото ми посещение във Феърбанкс беше най–насърчаващото. Радвахме се на добър успех в службата и на публичния доклад тази неделя имахме около 50 присъстващи. Събрахме се в малкия мисионерски дом, където живееха Вернер и Лорейн Дейвис. Хората надзъртаха от кухнята, спалнята и коридора, за да чуят доклада. По този положителен отклик разбрахме, че една Зала на Царството ще придаде стабилност на проповедната дейност във Феърбанкс. И така с помощта на Йехова се сдобихме с доста голяма постройка, бивша зала за танци, и я преместихме на подходящ парцел земя. Беше изкопан кладенец и бяха поставени тоалетни и отоплителни тела. След една година това стана действаща Зала на Царството във Феърбанкс. След като беше добавена кухня, залата беше използвана за областния конгрес през 1958 г., на който присъстваха 330 души.

През лятото на 1960 г. направих едно дълго пътуване с кола до световната централа на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк, за да посетя опреснителния курс за всички пътуващи надзорници в Съединените щати и Канада. Докато бях там, брат Нейтан Нор и другите отговорни братя разговаряха с мене относно възможността да се отвори офис на клона в Аляска. Няколко месеца по–късно се радвахме да чуем, че от 1 септември 1961 г. Аляска ще има свой клон. Брат Андрю К. Вагнер беше назначен да се грижи за задълженията в клона. Той и съпругата му Вера бяха служили в Бруклин 20 години и имаха немалък опит в пътуващата служба. Установяването на офиса на клона в Аляска беше ценна мярка, тъй като намали броя на пътуванията на окръжния надзорник, за да може да се съсредоточи повече върху нуждите на сборовете и отдалечените райони.

Лятото на 1962 г. беше щастливо време за Севера. Беше открит клонът в Аляска и имаше областен конгрес в Джуно (Аляска). Бяха построени нови Зали на Царството в Джуно и Уайтхорс (Юкон), и също бяха сформирани няколко нови отдалечени групи.

Обратно в Канада

Вече няколко години си пишех с Маргарета Петрас от Канада. Рета, както я наричаха винаги, започна пионерска служба през 1947 г., през 1955 г. завърши Гилеад и служеше като пионер в източна Канада. Направих ѝ предложение и тя прие. Сключихме брак в Уайтхорс през февруари 1963 г. През есента на същата година бях назначен като окръжен надзорник в западна Канада и ние имахме радостта да служим там през следващите 25 години.

Поради здравословни причини през 1988 г. бяхме назначени като специални пионери във Винипег, Манитоба. Това включваше грижата за една конгресна зала в продължение на пет години. Доколкото е възможно, все още участваме в радостната дейност по правене на ученици. Докато бяхме в пътуващата служба, започнахме много библейски изучавания, които други продължиха да водят. Сега чрез незаслужената милост на Йехова ние започваме нови и имаме допълнително щастие в това да видим напредъка на учениците към отдаване и покръстване.

Убеден съм, че службата на Йехова е най–добрият начин на живот. Тя е важна и удовлетворяваща, и всеки ден задълбочава любовта ни към Йехова. Това донася истинско щастие. Каквото и да е теократичното ни назначение или където и да се намираме в света, ние сме съгласни с псалмиста, който казал: „Блажен оня народ, на когото Господ е Бог!“ (Псалм 144:15)

[Снимка на страница 24, 25]

Като окръжен надзорник

[Снимка на страница 25]

Посещавам Хенри Липайн в Досън сити. Аз съм отляво

[Снимка на страница 26]

Първата Зала на Царството в Анкоридж

[Снимка на страница 26]

Рета и аз през 1998 г.