Биографичен разказ

Йехова осигурява ‘сила, надхвърляща нормалното’

РАЗКАЗАНО ОТ ХЕЛЪН МАРКС

Беше зноен летен ден през 1986 г. Бях единствената, която чакаше в митническия отдел на едно от най–заспалите летища в Европа. Това беше Тирана — столицата на Албания, която се провъзгласи за „първата атеистична държава в света“.

СЪС смесени чувства на несигурност и тревога гледах как един въоръжен служител започна да претърсва багажа ми. Ако направех или кажех нещо, което да го накара да се усъмни, последствията щяха да бъдат изгонване от страната за мен и затвор или трудов лагер за хората, които ме чакаха отвън. За щастие успях да насърча служителя да бъде по–приветлив, като му предложих дъвка и сладкиши. Но как аз — една около 65–годишна жена — се оказах в тази ситуация? Защо пожелах да се лиша от удобния живот и да рискувам, като се опитвам да подпомагам интересите на Царството в една от последните крепости на марксизма–ленинизма?

Едно болнаво момиче, което има много въпроси

Две години след моето раждане през 1920 г. в Иерапетра (Крит), моят баща умря от пневмония. Моята майка беше бедна и неграмотна. Бях най–малкото от четири деца и тъй като страдах от жълтеница, бях бледа и болнава. Съседите предлагаха на моята майка да отдаде своето внимание и ограничени средства на трите по–здрави деца и да ме остави да умра. Радостна съм, че тя не последва този съвет.

За да се увери, че душата на баща ми почива на небето, майка ми често посещаваше гробищата, като обикновено използваше услугите на един православен свещеник. Но тези услуги не бяха евтини. Още си спомням лютия студ на един коледен ден, когато се върнахме заедно от гробищата у дома, и аз едва–едва пристъпвах до нея. Току–що бяхме дали последните си пари на свещеника. След като сготви малко зеленчуци за нас децата, мама се усамоти в другата стая с празен стомах и обляно в сълзи на отчаяние лице. След известно време събрах смелост, за да отида при свещеника и да го попитам защо татко умря и защо бедната ми майка трябва да плаща на свещеник. Той отговори със смутен шепот: „Бог го взе. Така се случва в живота. Ще ти мине с времето.“

За мен беше трудно да свържа неговия отговор с молитвата на Господаря, която бях научила в училище. Още си спомням тези хубави и изпълнени със значение уводни думи: „Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име! Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята.“ (Матей 6:9, 10) Ако Бог е искал неговата воля да бъде вършена на земята, защо страдахме толкова много?

Почти получих отговора на този въпрос, когато през 1929 г. Емануил Лионудакисa — един целодневен проповедник от Свидетелите на Йехова — посети нашия дом. Когато майка го попита какво иска, Емануил не каза нито дума, но ѝ подаде свидетелска карта. Тя ми даде картата, за да я прочета. Тъй като бях само на девет години, разбрах съвсем малко. Като помисли проповедника за ням, моята майка отвърна: „Горкият човек! Ти не можеш да говориш, а аз не мога да чета.“ След това тя любезно му посочи вратата.

Няколко години по–късно намерих отговора. Моят брат — Емануил Патеракисb — получил от същия целодневен служител брошурата „Къде са мъртвите?“, издадена от Свидетелите на Йехова. Когато я четях, аз с облекчение научих, че моят баща не е бил взет от Бога. Осъзнах, че смъртта е резултат от човешкото несъвършенство и че моят баща е в очакване на възкресение за живот на райска земя.

„Тази книга ви унищожи!“

Библейската истина ни отвори очите. Ние намерихме една стара Библия, която принадлежеше на татко, и започнахме да я изучаваме, често на свещи край камината. Тъй като бях единствената млада жена в района, която проявяваше интерес към Библията, аз не бях включена в дейността на малката местна група от Свидетели. За известно време, съвсем искрено — но неправилно — вярвах, че тази религия беше само за мъже.

Ентусиазмът на моя брат за проповедната дейност беше източник на вдъхновяваща сила за мен. Скоро полицията започна да се интересува от нашето семейство, като ни правеше редовни посещения по всяко време на деня и нощта, за да търси Емануил и литература. Много ясно си спомням, когато един свещеник дойде да ни убеждава да се върнем в църквата. Когато Емануил му показа от Библията, че божието име е Йехова, свещеникът грабна Библията, размаха я заплашително пред лицето на моя брат и изкрещя: „Тази книга ви унищожи!“

През 1940 г., когато Емануил отказа да служи в армията, беше арестуван и изпратен на албанския фронт. Ние загубихме връзка с него и мислехме, че е убит. Но две години по–късно неочаквано получихме от него писмо, изпратено от затвора. Той беше жив и здрав! Оттогава един от стиховете, които той цитираше в това писмо, остана неизличим в съзнанието ми: „Очите на Господа се обръщат насам–натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към Него.“ (2 Летописи 16:9) Колко много се нуждаехме от такова насърчение!

От затвора Емануил успя да помоли няколко братя да ме посетят. Незабавно беше уредено да бъдат провеждани тайни християнски събрания в една ферма извън града. Не знаехме, че бяхме наблюдавани! Една неделя ни обкръжиха въоръжени полицаи. Те ни натовариха в един открит камион и ни прекараха през града. Все още в ушите ми звучат присмехът и подигравките на хората, но чрез своя дух Йехова ни даде вътрешен мир.

Бяхме прехвърлени в друг град, където полицаите ни хвърлиха в много тъмни и мръсни килии. Тоалетната в моята килия беше кофа без капак, която беше изпразвана веднъж на ден. Бях осъдена на осем месеца затвор, защото бях смятана за „учителя“ на групата. Но един брат, който беше затворен там, уреди неговият адвокат да поеме нашия случай и той успя да издейства освобождаването ни.

Нов живот

Когато Емануил беше освободен от затвора, започна да посещава сборовете в Атина като пътуващ надзорник. Аз се преместих там през 1947 г. Най–после се запознах с голяма група Свидетели — не само мъже, но също жени и деца. Накрая, през юли 1947 г., беше възможно да символизирам своето отдаване на Йехова чрез покръстване във вода. Често мечтаех за това да стана мисионерка и започнах да посещавам вечерно училище, за да уча английски език. През 1950 г. станах пионерка. Моята майка дойде да живее при мен и също прие библейската истина. Тя остана Свидетелка на Йехова до своята смърт 34 години по–късно.

През същата тази година се запознах с Джон Маркс (Маркопулос) — един много уважаван, духовен мъж от Съединените щати. Джон бил роден в южна Албания и след като емигрирал в Съединените щати, станал един от Свидетелите на Йехова. През 1950 г. той беше в Гърция и се опитваше да получи виза за Албания — по това време една страна, затворена под властта на най–строгата форма на комунизма. Въпреки че Джон не беше виждал своето семейство от 1936 г., не му беше разрешено да влезе в Албания. Бях развълнувана от неговата силна пламенност за службата на Йехова и от неговата дълбока любов към братството. Ние се оженихме на 3 април 1953 г. След това аз се преместих с него в нашия нов дом в Ню Джърси (САЩ).

За да се издържаме като целодневни проповедници, Джон и аз имахме малък бизнес близо до брега на Ню Джърси, като приготвяхме закуска за рибарите. Работехме само през летните месеци, от зори до 9 ч. сутринта. Като пазехме живота си прост и най–важни за нас бяха духовните дейности, ние успявахме да отделим повечето от нашето време за проповедна служба. През годините бяхме канени да се преместваме в различни градове, където нуждата от проповедници беше голяма. Там, с помощта на Йехова, подпомагахме заинтересуваните, укрепвахме сборовете и помагахме да се строят Зали на Царството.

Помагайки на нашите братя в нужда

Но скоро пред нас се разкри вълнуваща перспектива. Отговорните братя искаха да установим връзка със събратята, които живеят в Балканските страни, където нашата дейност беше под възбрана. В продължение на години Свидетелите на Йехова в тези страни бяха откъснати от международното братство, като получаваха малко или никаква духовна храна, и се сблъскваха с жестоко противопоставяне. Повечето от тях бяха под постоянно наблюдение и мнозина бяха в затвора или в трудови лагери. Те се нуждаеха спешно от основани на Библията издания, напътствия и насърчение. Например, едно зашифрирано съобщение, което получихме от Албания, гласеше: „Молете се на Господаря за нас. Конфискуват литературата от къща на къща. Не разрешават да изучаваме. Трима интернирани.“

Така през ноември 1960 г. ние започнахме едно шестмесечно пътуване, за да посетим някои от тези страни. Беше ясно, че щяхме да се нуждаем от ‘сила, надхвърляща нормалното’, дадена от Бога смелост, дързост и изобретателност, за да доведем докрай своята мисия. (2 Коринтяни 4:7, НС) Нашето първо местоназначение беше Албания. Ние купихме една кола в Париж и тръгнахме. След като стигнахме до Рим, само Джон успя да получи виза за Албания. Аз трябваше да продължа до Атина и да го чакам.

Джон влезе в Албания в края на февруари 1961 г. и престоя там до края на март. В Тирана той се срещнал лично с тридесет братя. Колко развълнувани бяха те да получат толкова необходимата литература и насърчение! Те не бяха имали посещение отвън в продължение на 24 години.

Джон беше трогнат от моралната безкомпромисност и издръжливостта на тези братя. Той научил, че мнозина загубили своята работа и били интернирани, защото не участвали в дейностите на комунистическата държава. Той бил особено развълнуван, когато двама братя над 80–те му дали дарение от около 100 долара за проповедната служба. Те били спестявали в продължение на години от своите оскъдни държавни пенсии.

Последният ден от престоя на Джон в Албания беше 30 март 1961 г. — датата на Възпоменанието на Исусовата смърт. Джон изнесъл доклада за Възпоменанието пред 37 присъстващи. В края на доклада братята бързо изтласкали Джон през задната врата и го откарали до пристанището Дуръс, където той се качил на борда на един турски търговски кораб, на път за Пирея (Гърция).

Бях щастлива да го имам обратно жив и здрав. Сега можехме да се впуснем в останалата част от своето опасно пътуване. То ни отведе през три други балкански държави, където дейността ни бе забранена — едно рисковано предприятие, тъй като носехме библейска литература, пишещи машини и друга помощ. Ние имахме уникалната възможност да се запознаем с някои много лоялни братя и сестри, които бяха готови да рискуват своята работа, свобода и дори живота си за Йехова. Тяхната пламенност и искрена любов бяха източник на вдъхновение. Те бяха живо доказателство, че Йехова дава ‘сила, надхвърляща нормалното’.

След успешното приключване на нашето пътуване ние се завърнахме в Съединените щати. През следващите години продължихме да използваме различни начини, по които се опитвахме да изпращаме литература до Албания и да получаваме отчетите за дейността на братята.

‘Много пъти бяхме в пътешествия, в опасност’

Годините минаваха и смъртта на Джон през 1981 г. — когато беше на 76 г., — ме остави сама. Моята племенница Евангелия и нейният съпруг Йоргос Орфанидис любезно ме взеха при себе си и оттогава ми осигуряват ценна емоционална и практическа подкрепа. Те самите бяха очевидци на подкрепата на Йехова, докато служеха в Судан под възбранаc.

Накрая беше необходимо отново да се опита установяването на връзка с нашите братя в Албания. Тъй като роднините на съпруга ми живееха там, бях запитана дали бих искала да направя едно пътуване в тази страна. Разбира се, че исках!

След месеци на постоянни усилия, през май 1986 г. успях да получа виза от албанското посолство в Атина. Членовете на дипломатическия персонал строго ме предупредиха, че ако се случи нещо, не мога да очаквам никаква помощ от външния свят. Когато се обърнах към един представител на пътническа агенция, за да купя билет за полет до Албания, той беше слисан. Без да позволявам на страха да ме спира, скоро бях на борда на единствения седмичен самолет от Атина до Тирана. Само трима много възрастни албанци бяха в същия самолет; те били в Гърция по медицински причини.

Щом самолетът се приземи, аз бях въведена в едно празно отделение, което служеше като офис на митницата. Въпреки че не бяха Свидетели на Йехова, братът и сестрата на моя съпруг пожелаха да ми помогнат да установя връзка с няколко местни братя. Според закона моите роднини трябваше да информират кмета на селото за моето пристигане. В резултат на това аз бях следена много внимателно от полицията. Така че моите роднини ме посъветваха да остана в техния дом, докато те потърсят двама от местните братя, които живееха в Тирана, и ги доведоха при мене.

По онова време в цяла Албания бяха известни само девет отдадени братя. Годините на възбрана, преследване и наблюдение отблизо ги бяха направили много предпазливи. Лицата им бяха белязани от дълбоки бръчки. След като придобих доверието на двамата братя, техният първи въпрос беше: „Къде са ‘стражевите кули’?“ В продължение на години те имаха само два екземпляра по–стари книги — нямаха дори Библия.

Накрая те говориха подробно за жестоките мерки, които режимът беше предприел срещу тях. Те споменаха случая на един скъп брат, който бил решен да остане политически неутрален по време на една кампания за гласуване. Тъй като държавата контролирала всичко, това означавало, че неговото семейство нямало да получи никакви хранителни дажби. Неговите вече семейни деца и техните семейства щели всички да бъдат изпратени в затвора, въпреки че нямали нищо общо с неговите религиозни вярвания. Било съобщено, че от страх членовете на семейството на този брат го убили през нощта преди изборите, хвърлили тялото му в един кладенец, а по–късно твърдели, че се е уплашил и се е самоубил.

Бедността на тези събратя беше сърцераздирателна. Но въпреки това, когато се опитах да дам на всеки от тях по една банкнота от 20 долара, те отказаха, казвайки: „Ние искаме само духовна храна.“ Тези скъпи братя живееха от десетилетия под тоталитарен режим, който успешно беше обучил по–голямата част от населението да бъдат атеисти. Но вярата и решителността на братята бяха толкова силни, колкото на Свидетелите навсякъде. Способността на Йехова да осигурява ‘сила, надхвърляща нормалното’ — дори при най–трудни обстоятелства, — наистина остави неизгладим отпечатък в съзнанието ми, докато напуснах Албания две седмици по–късно.

Имах привилегията да посетя Албания през 1989 г. и отново през 1991 г. Когато свободата на словото и религията постепенно стана факт в тази страна, броят на поклонниците на Йехова рязко се увеличи. Шепата отдадени християни, които бяха там през 1986 г., сега нарасна на повече от 2 200 активни вестители. Сред тях бе Мелпо — сестрата на моя съпруг. Може ли да има някакво съмнение, че благословиите на Йехова бяха върху тази вярна група?

Със силата на Йехова аз живях удовлетворяващ живот

Когато погледна назад, аз съм уверена, че нашата работа — на Джон и моята — не е била напразно. Ние използвахме своята младежка сила по най–полезния начин. Нашата кариера в целодневната служба беше изпълнена със значение повече от всичко друго, с което можехме да се занимаваме. Радвам се на многото скъпи хора, на които помогнахме да научат библейската истина. Днес, когато съм в напреднала възраст, мога от все сърце да насърча по–младите да ‘помнят Създателя си в дните на младостта си’. — Еклисиаст 12:1.

Въпреки че съм на 81 години, все още успявам да служа като целодневен вестител на добрата новина. Ставам рано и свидетелствам на хората по автобусните спирки, по паркингите, улиците, в магазините или в парковете. Проблемите на напредналата възраст сега правят живота труден, но моите любещи духовни братя и сестри — моето голямо духовно семейство, — както и семейството на моята племенница, ми оказват истинска подкрепа. Преди всичко научих, че „силата, надхвърляща нормалното, [е] божия, а не от нас“. — 2 Коринтяни 4:7, НС.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 25]

Горе: Джон (най–вляво), аз (в центъра) с моя брат Емануил отляво на мен и нашата майка отляво на него, с една група доброволни работници в Бетел (Атина), 1950 г.

[Снимка на страница 25]

Отляво: С Джон като търговци на брега край Ню Джърси, 1956 г.

[Снимка на страница 26]

Областен конгрес в Тирана (Албания), 1995 г.

[Снимка на страница 26]

Бетеловият комплекс в Тирана (Албания). Завършен през 1996 г.

[Снимка на страница 26]

С моята племенница Евангелия Орфанидис (в дясно) и нейния съпруг, Йоргос

[Снимка на страница 26]

Горе: Статия от „Стражева кула“ от 1940 г., тайно превеждана на албански език