Биографичен разказ

„О, как бих искал да имам вяра, която няма да отстъпи“!

РАЗКАЗАНО ОТ ХЕРБЕРТ МЮЛЕР

Няколко месеца след като армията на Хитлер нахлу в Холандия, Свидетелите на Йехова бяха забранени. Скоро името ми се появи в списъка на най–търсените от нацистите хора и бях преследван като животно.

ВЕДНЪЖ бях толкова изтощен от това да се крия и да бягам, че казах на жена си, че ако войниците ме хванат, това само ще ми донесе облекчение. Тогава думите от една песенa се появиха в ума ми: „О, как бих искал да имам вяра, която няма да отстъпи, макар врагът да я притиска.“ Размисълът върху тази песен възстанови силите ми и извика спомени за родителите ми в Германия и за деня, когато моите приятели изпяха тази песен на сбогуване. Може ли да споделя някои от тези спомени с вас?

Примерът на моите родители

Когато съм се родил през 1913 г. в град Копиц (Германия), родителите ми посещавали протестантската църква.b Седем години по–късно, през 1920 г., баща ми напусна църквата. На 6 април той поискал Kirchenaustrittsbescheinigung (Декларация за напускане на църквата). Служителят от градската регистратура попълнил една декларация. Седмица по–късно обаче, баща ми бил обратно при него, обяснявайки, че името на дъщеря му не е упоменато в декларацията. Служителят попълнил втори документ, отбелязвайки, че напускането на църквата важи и за Марта Маргарета Мюлер. По това време сестра ми Маргарета била на година и половина. Когато ставаше дума за службата на Йехова, татко нямаше да се съгласи на половинчати неща!

Същата тази година родителите ми бяха покръстени от Изследователите на Библията, както бяха известни Свидетелите на Йехова тогава. Като деца татко ни възпитаваше строго, но неговата лоялност към Йехова ни помогна по–лесно да приемем ръководството му. Лоялността също така караше родителите ми да правят промени. Например, имаше един период, когато не ни беше позволено да играем навън в неделя. Но една неделя през 1925 г. нашите родители ни казаха, че ще излизаме на разходка. Взехме си малко храна и прекарахме чудесно — каква промяна, вместо да бъдем затворени в къщи през целия ден! Баща ми каза, че е научил някои мисли на неотдавнашния конгрес, които поправили гледната му точка за неделните дейности. При други случаи той също е проявявал такава готовност да се променя.

Независимо от това, че здравето на родителите ми беше лошо, те не се отдръпнаха от проповедната служба. За да разпространяваме трактата Ecclesiastics Indicted [„Духовенството обвинено“], например, една вечер се качихме на влака с останалите от сбора и пътувахме до град Регенсбург, на около 300 километра от Дрезден. На другия ден разпространихме трактатите из целия град и когато свършихме, взехме влака обратно. Докато си бъдем отново в къщи, бяха минали почти 24 часа.

Напускам домашното огнище

Моето общуване с Jugendgruppe (младежката група) в нашия сбор също ми помогна да израсна духовно. Всяка седмица младежите над 14 години се срещаха с някой от по–възрастните братя в сбора. Играехме игри и свирехме на музикални инструменти, изучавахме Библията и говорехме за сътворението и науката. Но през 1932 г., когато бях на 19 години, общуването ми с групата приключи.

През април същата година баща ми получи писмо от офиса на Дружество „Стражева кула“ в Магдебург. Дружеството търсеше някой, който да може да кара кола и да иска да бъде пионер. Знаех, че да бъда пионер беше съкровено желание на родителите ми, но смятах, че не бих могъл. Тъй като родителите ми бяха бедни, на 14–годишна възраст започнах да поправям велосипеди и шевни машини, а също и пишещи машини и друга канцеларска техника. Как можех да оставя семейството си? Та те се нуждаеха от моята подкрепа. Освен това аз дори не бях покръстен. Баща ми седна с мен и ми зададе няколко въпроса, за да види дали разбирам какво означава покръстването. Когато моите отговори го убедиха, че съм постигнал достатъчен духовен напредък, за да бъда покръстен, той каза: „Трябва да предложиш себе си за това назначение.“ Така и направих.

Седмица по–късно получих покана да отида в Магдебург. Когато казах на приятелите ми от младежката група, те пожелаха да ме изпратят с една ободряваща песен. Бяха изненадани от песента, която избрах, защото смятаха, че е твърде сериозна. И въпреки това някои взеха своите цигулки, мандолини и китари и всички запяха: „О, как бих искал да имам вяра, която няма да отстъпи, макар врагът да я притиска; която няма да трепери пред никоя земна беда.“ В онзи ден не си представях колко често тези думи ще ме укрепват през идните години.

Бурно начало

След като братята в Магдебург провериха шофьорските ми умения, те повериха на мен и на други четирима пионери кола, и ние се насочихме към Шнайфел, една област близо до Белгия. Скоро се убедихме, че тази кола беше необходимост. Католическата църква в този район негодуваше против нашето присъствие и подтиквани от духовниците селяни често ни чакаха само за да ни прогонят надалеч. Неведнъж колата ни помагаше да се измъкнем точно пред самите им мотики и вили.

След Възпоменанието през 1933 г. регионалният надзорник Паул Гросман ни каза, че работата на Дружеството в Германия е под възбрана. Скоро след това от офиса на клона бях помолен да отида с колата до Магдебург, да взема литературата от там и да я превозя до провинция Саксония, на около 100 километра от Магдебург. Докато пристигна в Магдебург обаче, Гестапо (нацистката тайна полиция) вече беше затворило офиса на Дружеството. Оставих колата при един брат в Лайпциг и се върнах в къщи, но не за дълго.

Офисът на Дружеството в Швейцария ме покани да започна пионерска служба в Холандия. Планирах да тръгна след една или две седмици. Но баща ми ме посъветва да тръгна веднага. Приех съвета му и за няколко часа напуснах домашното огнище. На другия ден полицията дошла в бащиния ми дом, за да ме арестува по обвинение в дезертьорство. Бяха дошли твърде късно.

Започвам в Холандия

На 15 август 1933 г. пристигнах в един пионерски дом в Хемстеде, един град отдалечен на 25 километра от Амстердам. На следващия ден излязох да проповядвам, без да знам нито дума холандски. Започнах, въоръжен със свидетелска карта, която съдържаше отпечатана проповед. Какво насърчение беше за мен, когато една католичка прие книгата Reconciliation [„Помиряване“]! През същия този ден разпространих и 27 брошури. В края на този първи ден се чувствувах въодушевен от това, че мога да проповядвам на свобода отново.

В онези дни пионерите нямаха друг източник на доходи освен даренията, получени при оставянето на литература. Тези пари бяха използувани за закупуване на храна и други неща от първа необходимост. Ако в края на месеца оставаха малко пари, те биваха разделяни между пионерите за лични разноски. Имахме малко в материално отношение, но Йехова се грижеше така добре за нас, че през 1934 г. успях да посетя един конгрес в Швейцария.

Вярна другарка

На конгреса видях 18–годишната Ерика Финке. Познавах я от времето, когато живеех у дома. Тя беше приятелка на сестра ми Маргарета и нейната твърда позиция на страната на истината винаги ми правеше силно впечатление. Скоро след нейното покръстване през 1932 г. някой осведомил Гестапо, че Ерика отказва да каже „Хайл Хитлер!“. От Гестапо я потърсили и поискали да узнаят защо тя отказва да направи това. Ерика прочела на офицера в полицейския участък Деяния 17:3 и обяснила, че Бог е определил като Спасител само един човек — Исус Христос. „Има ли и други, които вярват като теб?“ — поискал да узнае офицерът. Ерика отказала да му издаде каквито и да било имена. Когато полицаят я заплашил с арест, Ерика му казала, че е готова да умре, но да не каже имена. Той я зяпнал и изкрещял: „Махай се от тук! Върви си! Хайл Хитлер!“

След конгреса се върнах в Холандия, а Ерика остана в Швейцария. Но и двамата чувствувахме, че нашата дружба нараства. Още докато била в Швейцария, Ерика чула, че Гестапо я търси у дома. Тя решила да остане и да бъде пионерка в Швейцария. Няколко месеца по–късно Дружеството я поканило да отиде в Испания. Тя била пионерка в Мадрид, след това в Билбао и по–късно в Сан Себастиан, където подбудено от църквата преследване вкарало в затвора и нея, и партньорката ѝ в пионерската служба. През 1935 г. им било наредено да напуснат Испания. Ерика дойде в Холандия и още същата година се оженихме.

Войната е на прага

След нашата сватба бяхме пионери в Хемстеде и по–късно се преместихме в Амстердам. Там през 1937 г. се роди синът ни Волфганг. Година по–късно се преместихме в град Гронинген, в северната част на Холандия, където споделяхме едно жилище с немските пионери Фердинанд и Хелга Холторф и дъщеря им. През юли 1938 г. Дружеството ни осведоми, че холандското правителство е приело решение, според което всички Свидетели, които са немски поданици, няма да бъдат допускани повече да проповядват. По същото време бях назначен като зонов служител (окръжен надзорник), а семейството ни се премести в яхтата на Дружеството, наречена Lichtdrager (Носител на светлина), която служеше като домашна база за пионерите, проповядващи в северната част на Холандия. През по–голямата част от времето бях далеч от семейството си, изминавайки с велосипед разстоянието от един сбор до друг, за да насърча братята да продължават да проповядват. И братята правеха точно това. Някои дори увеличиха своята дейност. Един добър пример беше Вим Кетеларей.

Когато се запознах с Вим, той беше младеж, ценеше истината, но беше много зает като наемен работник във ферма. „Ако искаш да имаш време, за да служиш на Йехова — го посъветвах аз, — трябва да си намериш друга работа.“ Той си намери. По–късно, когато се срещнахме отново, го насърчих да стане пионер. „Но аз трябва да работя, за да ям“ — отговори той. „Ще ядеш — уверих го аз. — Йехова ще се погрижи за теб.“ Вим стана пионер. По–късно, дори през Втората световна война, той служеше като пътуващ надзорник. Днес, вече над 80–годишен, Вим е все още пламенен Свидетел. Йехова наистина се погрижи за него.

Под възбрана и преследване

През май 1940 г., около една година след като се роди Райна, второто ни дете, холандската армия капитулира и нацистите окупираха Холандия. През юли Гестапо взе в своя власт офиса и печатницата на Дружеството. Следващата година имаше вълна от арести на Свидетели и бях хванат. Като Свидетел и немец на наборна възраст, не беше трудно да си представя какво ще направи с мен Гестапо. Опитвах се да се примиря с мисълта, че никога няма да видя семейството си отново.

Тогава, през май 1941 г., Гестапо ме пусна да изляза от затвора и ми наредиха да отида и да се запиша за военна служба. Не можех да повярвам, че това е станало. Същия ден се скрих от погледа на Гестапо и още същия месец се върнах към работата си на окръжен надзорник. Гестапо ме постави в списъка на най–търсените хора.

Как се справяше моето семейство

Съпругата ми и децата се преместили в село Форден, в източната част на страната. Но за да сведа до минимум риска за тях, трябваше да намаля драстично посещенията си в къщи. (Матей 10:16) Поради съображения за сигурност, братята не използуваха истинското ми име, а само моя псевдоним Duitse Jan (немеца Ян). Дори на четиригодишния ми син Волфганг не беше разрешено да казва „татко“, но само Ome Jan (чичо Ян). В емоционално отношение за него това беше много трудно.

Докато бях в движение, Ерика се грижеше за децата и не преставаше да се моли. Когато Райна беше на две години, Ерика я сложила на багажника на велосипеда и я взела със себе си на проповедна служба във фермите. Въпреки че беше трудно да се намери храна, Ерика никога не изпитваше голяма липса на храна за семейството. (Матей 6:33) Един фермер, католик, на когото веднъж бях поправил шевната машина, ѝ дал картофи. Той също така предаваше съобщения от мен за Ерика. Един път тя платила един гулден за нещо в една дрогерия. Собственикът, като знаел, че тя живее в нелегалност и че за нея е невъзможно да се сдобие с купони за храна, ѝ дал покупката и още два гулдена. Подобни изрази на съчувствие ѝ помогнаха да оцелее. — Евреи 13:5.

Работейки рамо до рамо със смели братя

Междувременно аз продължавах да посещавам сборовете, въпреки че контактувах само с отговорните братя. Тъй като Гестапо постоянно беше по петите ми, никога не можех да остана на едно място повече от няколко часа. На повечето братя и сестри не беше позволявано да се срещат с мен. Те се познаваха само с онези Свидетели, които принадлежаха към тяхната малка група за изучаване на Библията. В резултат на това две родни сестри, живеещи в различни части на един и същи град, разбраха, че са станали Свидетелки през войната, чак след като тя свърши.

Да намеря скривалища за литературата на Дружеството беше друга от моите задачи. Укривахме също така хартия, валяци за ръчен печат и пишещи машини за направата на екземпляри от „Стражева кула“ в случай на необходимост. Понякога трябваше да преместим книгите, печатани от Дружеството, от едно скривалище в друго. Спомням си, че веднъж пренасях 30 кашона, пълни с литература, докато се опитвах да не бия на очи — една изнурителна работа!

В допълнение на това организирахме превозването на храна от ферми в източна Холандия до градовете на запад, въпреки че това беше забранено. Товарехме храната на конска каруца и се насочвахме на запад. Когато стигахме до река, не можехме да използуваме никой от мостовете, защото бяха пазени от войници. Вместо това прехвърляхме товара в малки лодки, които превозваха храната на другия бряг, и тогава премествахме отново товара на друга каруца. Когато стигахме до града, който беше нашата цел, изчаквахме, докато падне мрак, обувахме чорапи върху копитата на коня и тихо отивахме до тайния склад за храна на сбора. От там храната беше разпределяна за нуждаещите се братя.

Ако немските войници откриеха такъв хранителен склад, това щеше да струва живота на някого. Въпреки това много братя предлагаха помощта си. В град Амерсфорт, например, семейство Блуминк позволи всекидневната им да бъде използувана като склад за храна, макар че къщата им се намираше само на хвърлей камък от немския военен гарнизон! Смели Свидетели като тези рискуваха живота си в полза на своите братя.

Йехова помагаше на съпругата ми и на мен да останем верни докрай през годините на възбраната. През май 1945 г. немската армия беше разбита, а моят живот на непрекъснато бягство най–сетне свърши. Дружеството ме покани да продължа да служа като пътуващ надзорник, докато и други братя бъдат обучени. През 1947 г. Бертус ван дер Бейл пое моята работа.c По това време се роди третото ни дете и се установихме в източната част на страната.

Печал и радост

През следващата година научих, че около година след като напуснах дома и отидох в Холандия, баща ми бил хвърлен в затвора. Той бил освобождаван два пъти поради лошо здраве, но всеки път бил затварян отново. През февруари 1938 г. той бил изпратен в концентрационния лагер Бухенвалд, а след това в Дахау. Там на 14 май 1942 г. баща ми починал. Той останал непоколебим и лоялен докрай.

Майка ми също била изпратена в лагера Дахау. Тя останала там, докато не била освободена през 1945 г. Непоколебимият пример на двамата ми родители допринесе много за духовните благословии, на които се радвах, така че идването на майка ми да живее заедно с нас през 1954 г. беше привилегия. Сестра ми Маргарета, която беше пионерка в комунистическа Източна Германия от 1945 г., дойде заедно с нея. Въпреки че майка ми беше болна и не говореше холандски, тя продължи да участвува вярно в проповедната служба, докато приключи своя земен път през октомври 1957 г.

Конгресът, проведен през 1955 г. в Нюрнберг (Германия), се оказа нещо специално. След като пристигнахме там, братята от Дрезден казаха на Ерика, че майка ѝ също е на конгреса. Тъй като Дрезден беше тогава под властта на Източна Германия, Ерика не беше виждала майка си цели 21 години. Беше уредено да се срещнат и майка и дъщеря се прегърнаха. Какво щастливо събиране беше това!

С времето семейството ни нарасна и имахме осем деца. Трагичен е фактът, че загубихме един от нашите синове в автомобилна злополука. Но това, че виждаме как всички наши деца служат на Йехова, е източник на голяма радост. Щастливи сме, че синът ни Волфганг служи като окръжен надзорник със съпругата си, а техният син също служи като окръжен надзорник.

Признателен съм, че съм очевидец на напредъка на делото на Йехова в Холандия. Когато започнах пионерска служба през 1933 г., тук имаше около стотина Свидетели. Днес те са над 30 000. Въпреки че физическите ни сили сега намаляват, Ерика и аз оставаме решени да живеем според думите на онази песен от отминалите дни: „О, как бих искал да имам вяра, която няма да отстъпи“.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 23]

Младежката група през свободното време след проповедна служба

[Снимка на страница 24]

Заедно с други пионери покрихме територията на Шнайфел. Бях 20–годишен.

[Снимка на страница 25]

С Ерика и Волфганг през 1940 г.

[Снимка на страница 26]

Отляво надясно: Моят внук Йонатан и съпругата му Мириам; Ерика, аз, синът ми Волфганг и съпругата му Юлия

[Снимка на страница 26]

Един брат, който бил в затвора с баща ми, нарисувал този негов портрет през 1941 г.