Биографичен разказ

Благословена със специално наследство

РАЗКАЗАНО ОТ КАРЪЛ АЛЪН

Бях съвсем сама, стиснала здраво моята хубава нова книга. Бях уплашена и по лицето ми се стичаха сълзи. Та аз бях само едно малко, седемгодишно момиче, загубено в един чужд град и заобиколено от десетки хиляди хора!

НЕОТДАВНА, почти 60 години по–късно, живите спомени от това детско преживяване се върнаха отново, извикани от едно посещение, което направихме с моя съпруг Пол в красивия Образователен център „Стражева кула“ в Патерсън (Ню Йорк). Той беше поканен там да посети втория клас на училището за пътуващи надзорници на Свидетелите на Йехова.

Докато оглеждахме слънчевото фоайе, забелязах голяма изложба с надпис „КОНГРЕСИ“. Близо до центъра бе поставена една стара черно–бяла снимка на деца, възбудено размахващи своите екземпляри от моята детска книга! Бързо прочетох надписа под снимката: „1941 г. — в Сейнт Луис (Мисури), когато беше открита сутрешната сесия, 15 000 деца — на възраст между 5 и 18 години — се събраха на площта директно пред платформата. ... Брат Ръдърфорд обяви издаването на новата книга Children [„Деца“].“

На всяко дете беше даден личен екземпляр. След това децата се върнаха по местата, където бяха седнали родителите им. Всички освен мен. Бях се изгубила! Един приветлив разпоредител ме вдигна, постави ме върху една висока кутия за дарения и ми каза да потърся някой, когото познавам. Обезпокоена, аз се вглеждах в множеството, което прииждаше надолу по широкото стълбище. Внезапно видях едно познато лице! „Чичо Боб! Чичо Боб!“ Намериха ме! Боб Рейнър ме взе на ръце и ме отнесе до мястото, където разтревожените ми родители ме чакаха.

Ранни събития, определили посоката на живота ми

Тази изложба отприщи поток от спомени — събития, които определиха посоката на живота ми и доведоха до идването ни в прекрасния център Патерсън. Мислите ми се връщат към събития от преди повече от сто години, неща, за които бях слушала най–вече от своите баба и дядо и от родителите си.

През декември 1894 г. един целодневен служител от Изследователите на Библията — както били известни тогава Свидетелите на Йехова — посетил моя дядо по бащина линия, Клейтън Дж. Удуърт, в неговия дом в Скрантън (Пенсилвания, САЩ). Клейтън бил женен отскоро. Той написал писмо до президента на Библейското и трактатно дружество „Стражева кула“, Чарлс Тейз Ръсел, и то било публикувано в броя на „Стражева кула“ от 15 юни 1895 г. Той обяснил:

„Ние сме младоженци и ходим в традиционната църква от около десет години, но сега се надяваме, че излизаме от нейната тъмнина, за да навлезем в светлината на новия ден, изгряващ за отдадените деца на Всевишния. ... Много преди да се срещнем и оженим, нашето искрено желание беше да можем да служим на Господаря, ако е такава волята му, като мисионери в друга страна.“

По–късно, през 1903 г., Себасчън и Катрин Крезге, моите прадядо и прабаба от майчина страна, с радост чули библейското послание, донесено от двама представители на Дружество „Стражева кула“ в обширната ферма, в която живеели, в красивите планини Покъно в Пенсилвания. Техните дъщери, Кора и Мери, също живеели там със своите съпрузи, Уошингтън и Едмънт Хауъл. Представителите на „Стражева кула“, Карл Хамърли и Рей Ратклиф, останали с тях цяла седмица, учейки ги на много неща. И шестимата от семейството слушали, изучавали и скоро се влели в редиците на пламенните Изследователи на Библията.

През същата 1903 г. на Кора и Уошингтън Хауъл им се родила дъщеря на име Катрин. Как накрая тя се омъжила за баща ми Клейтън Дж. Удуърт–младши, е един интересен и, вярвам, поучителен разказ. Той разкрива нежна проницателност и родителска загриженост от страна на моя дядо, Клейтън Дж. Удуърт–старши.

Моят баща получава любеща помощ

Баща ми, Клейтън младши, е роден в Скрантън през 1906 г., на около 80 километра от фермата на Хауъл. През тези ранни години дядо Удуърт станал добър познат на голямото семейство Хауъл, като се радвал често на пословичното им гостоприемство. Той бил от голяма помощ за сбора от Изследователи на Библията в тази област. След време дядо бил извикан да извърши бракосъчетанията на тримата сина на Хауъл и като мислел за благополучието на своя собствен син, той се постарал да го вземе на всяка една от тези сватби.

По онова време татко не бил активен участник в проповедната служба на Изследователите на Библията. Наистина, той карал с колата дядо ми на неговите посещения, но въпреки насърчението, което получавал от дядо, не вземал лично участие. По това време музикалните интереси на баща ми изместили всичко друго и той се насочил към професионална кариера.

Дъщерята на Кора и Уошингтън Хауъл, Катрин, също станала добра музикантка, като свирела на пиано и давала уроци. Но точно когато пред нея се открила една професионална кариера, тя изоставила тези стремежи и започнала да участвува в целодневната служба. Дядо не би могъл да намери по–добра другарка за своя син — поне от моя гледна точка! Татко бил покръстен и през юни 1931 г. — шест месеца по–късно — се оженил за мама.

Дядо винаги се гордееше с музикалната дарба на своя син. Той беше толкова щастлив, когато татко беше помолен да обучава ядрото на големия конгресен оркестър за международния конгрес, проведен през 1946 г. в Кливлънд (Охайо). През следващите години татко дирижираше оркестъра при редица други конгреси на Свидетелите на Йехова.

Изпитанието и затворническият живот на дядо

Във фоайето на центъра Патерсън Пол и аз попаднахме също и на паното, съдържащо снимката, която виждате тук на следващата страница. Веднага разпознах снимката, защото дядо ми беше изпратил екземпляр от нея преди повече от 50 години. Той е застаналият последен вдясно.

През патриотичната истерия, съпътствуваща Първата световна война, тези осем Изследователи на Библията — сред които и президентът на Дружество „Стражева кула“ Джоузеф Ф. Ръдърфорд (седнал в средата), — били несправедливо хвърлени в затвора и държани там без право на освобождаване под гаранция. Обвиненията срещу тях се съсредоточавали върху изявленията в седмия том на Studies in the Scriptures [„Изследвания върху Писанията“], озаглавен The Finished Mystery [„Разкритата тайна“]. Изявленията били неправилно възприети като възражение спрямо участието на Съединените щати в Първата световна война.

В течение на много години Чарлс Тейз Ръсел написал първите шест тома от „Изследвания върху Писанията“, но починал преди да напише седмия. Така че неговите бележки били дадени на дядо и на друг брат от Изследователите на Библията, и те написали седмия том. Той бил издаден през 1917 г., преди края на войната. На процеса дядо, също както и повечето от останалите, бил осъден на едновременно действуващи четири присъди, всяка от които със срок от 20 години.

Надписът под снимката във фоайето на Патерсън обяснява: „Девет месеца след като Ръдърфорд и неговите съобщници били осъдени, а войната свършила, на 21 март 1919 г. апелативният съд разпоредил освобождаване под гаранция за всичките осем обвиняеми, а на 26 март те били освободени в Бруклин под гаранция от 10 000 долара за всеки. На 5 май 1920 г. Дж. Ф. Ръдърфорд и другите били изцяло реабилитирани.“

След обявяването на присъдата, но преди да бъдат изпратени във федералния затвор в Атланта (Джорджия), осемте братя прекарали първите няколко дена на лишаване от свобода в затвора на улица „Реймънд“ в Бруклин (Ню Йорк). От там дядо описал състоянието на братята, които били поставени в една килия 1,8 на 2,4 метра, „всред неописуема мръсотия и безредие“. Той отбелязал: „Имаш купчина вестници и ако в началото си склонен да не ги приемаш сериозно, скоро установяваш, че в тези хартии, както и в сапуна и кесията за баня се крие твоята единствена възможност за чистота и себеуважение.“

Но въпреки това дядо запазил чувството си за хумор, като наричал затвора „Хотел ди Реймонди“ и казвал: „Ще напусна в мига, в който ми изтече пълния пансион.“ Той описва своите разходки на двора. Веднъж когато спрял за момент, за да може един брат да му среши косата, един джебчия посегнал към джобния му часовник, но — както той пише — „верижката му се скъса и успях да го запазя“. Когато през 1958 г. бях на посещение в бруклинския Бетел, Грант Сутър, който тогава беше секретар–касиер на Дружество „Стражева кула“, ме повика в офиса си и ми даде този часовник. Пазя го досега.

Въздействието върху татко

Когато дядо бил несправедливо хвърлен в затвора през 1918 г., баща ми бил едва на 12 години. Баба го взела и се преместила да живее при своята майка и трите си сестри. Моминското име на баба било Артър и семейството се гордеело с това, че един от техните роднини, Алън Артър, бил двадесет и първият президент на Съединените щати.

След като дядо Удуърт бил осъден на дълги години затвор поради приписваните му престъпления срещу Съединените щати, за Артърови било ясно, че той опетнява името на рода им. Това причинило силна емоционална болка на баща ми. Може би това отношение било причината за неговата първоначална колебливост относно участието в публичната служба.

Когато дядо бил освободен от затвора, преместил семейството си в една голяма измазана къща на улица „Куинзи“ в Скрантън. Като дете я познавах много добре, а също и красивия порцеланов сервиз на баба. Наричахме ги нейните свети чинии, защото никой освен нея нямаше право да ги мие. След смъртта на баба през 1943 г. мама често приемаше гости и използуваше тези красиви чинии.

Заети в службата на Царството

Един друг ден в една от жилищните сгради на Патерсън видях снимка на брат Ръдърфорд, който говори на конгреса в Сидър Пойнт (Охайо) през 1919 г. Там той подтикнал всички да участвуват пламенно в известяването на божието Царство и да използуват новото списание The Golden Age [„Златният век“], обявено за първи път на този конгрес. Дядо бил назначен за редактор и пишеше статии за него чак до 40–те години на века, малко преди своята смърт. През 1937 г. името на списанието е променено на Consolation [„Утеха“], а през 1946 г. — на „Пробудете се!“.

Дядо вършел своята писателска дейност и в своя дом в Скрантън, и в централата на „Стражева кула“, намираща се на около 240 километра разстояние, в Бруклин, като живеел по две седмици на едното и на другото място. Татко казваше, че си спомня как много пъти в пет часа сутринта се чувало чукането на пишещата машина. Но дядо също така приемал сериозно отговорността си да участвува в публичната проповедна служба. Всъщност той дори скроил една мъжка жилетка с широки вътрешни джобове за библейска литература. Моята 94–годишна леля от майчина страна, Нейоми Хоуъл, все още пази една такава жилетка. Дядо също направил и дамска чанта за книги.

Веднъж, след едно живо библейско обсъждане, партньорът на дядо в проповедната служба казал: „Си Джей, ти направи грешка.“

„Каква грешка?“ — попитал дядо. Той проверил джобовете на жилетката си. И двата били празни.

„Забрави да му предложиш абонамент за ‘Златният век’.“ Те се посмели добре над това как редакторът забравил да предложи списанието си.

Спомени от детството

Спомням си как като малко дете седях в скута на дядо и моята малка ръка беше в неговата ръка, когато ми разказваше „приказката за пръстите“. Започвайки с Томи Палеца и минавайки към Питър Показалеца, той казваше по нещо специално за всеки пръст. Накрая внимателно ги събираше заедно и казваше поуката: „В труд са неразделни те, заедно работят най–добре.“

След като сключили брак, родителите ми се преместили в Кливлънд (Охайо) и станали близки приятели с Ед и Мери Хупър. Семействата им бяха Изследователи на Библията от началото на века. Моите родители и чичо Ед и леля Мери — както ги наричах аз — бяха неразделни. Семейство Хупър бяха загубили единственото си дете, момиченце, така че когато по–нататък през 1934 г. се появих аз, станах тяхната специална „дъщеря“. Отгледана в такава богата духовна среда, аз се отдадох на Бога и бях покръстена преди осмия си рожден ден.

Четенето на Библията беше част от моите ранни години. Описанието на живота в божия нов свят в Исаия 11:6–9 беше един от любимите ми пасажи в Писанията. През 1944 г. направих първите си усилия да прочета цялата Библия, след като получих личния си екземпляр от American Standard Version [„Американски стандартен превод“], обявена като специално издание на един конгрес в Бъфало (Ню Йорк). Колко развълнувана бях да чета този превод, в който божието име, Йехова, беше възстановено на точното му място почти 7000 пъти в Стария завет!

Дните в края на седмицата бяха особено радостно време. Моите родители и семейство Хупър ме вземаха със себе си да свидетелствуваме по фермите. Носехме си обяд и сядахме на пикник край някой поток. След това отивахме в нечия ферма за библейски доклад на открито, на който канехме всички съседи. Животът беше прост. Намирахме своята радост като семейства. Много от тези ранни семейни приятели по–късно станаха пътуващи надзорници, сред тях бяха Ед Хупър, Боб Рейнър и двамата му сина. Ричард Рейнър продължава да върши тази работа, придружаван от жена си Линда.

Лятото беше особено щастливо време. Живеех във фермата на Хауъл с братовчедите си. През 1949 г. братовчедка ми Грейс се омъжи за Малкълм Алън. Тогава изобщо не мислех, че години по–късно ще се омъжа за неговия брат. По–малката ми братовчедка Марион беше мисионерка в Уругвай. Тя се омъжи за Хауърд Хилборн през 1966 г. И двете ми братовчедки заедно със съпрузите си служат в централата в Бруклин от много години.

Дядо и моето завършване

Докато учех в гимназията, дядо охотно ми пишеше писма. В тях слагаше много стари семейни снимки, на гърба на които подробно беше напечатал части от семейната история. Именно така получих своя екземпляр от снимката, на която са той и останалите, които били несправедливо изпратени в затвора.

Към края на 1951 г. операция от рак отне гласа на дядо. Острият му ум беше останал непокътнат, но думите си трябваше да пише в малък бележник, който носеше със себе си. Моят гимназиален клас трябваше да завърши първия срок през януари 1952 г. В началото на декември изпратих на дядо по пощата чернова на моето слово по повод на завършването. Той беше направил някои редакторски бележки и после, на последната страница беше написал две думи, които дълбоко развълнуваха сърцето ми: „Дядо доволен.“ Той завърши земния си път на 81 години, на 18 декември 1951 г.a Още пазя черновата на словото по повод на моето завършване с онези две думи на последната страница.

Веднага след завършването си започнах пионерска служба, както Свидетелите на Йехова наричат целодневната проповедна работа. През 1958 г. присъствувах на гигантския конгрес в Ню Йорк, на който 253 922 души от 123 страни изпълниха „Янки Стейдиъм“ и „Поло Граундс“. Там през един от дните се запознах с един делегат от Африка, на чиято делегатска карта пишеше Удуърт Майлс. Преди около 30 години той бил наречен на моя дядо!

Щастлива със своето наследство

Когато бях на 14 години, майка ми започна пионерската служба отново. Тя почина около 40 години по–късно, през 1988 г., като остана пионерка докрай! Татко участвуваше в пионерската служба, когато можеше. Той почина девет месеца преди мама. Онези, с които изучавахме, станаха наши скъпи приятели за цял живот. Някои от синовете им отидоха да служат в централата в Бруклин, а други започнаха пионерска служба.

За мен 1959 г. беше много специална година. Тогава ме запознаха с Пол Алън. Той бил назначен като пътуващ надзорник през 1946 г., когато завършил седмия клас на Гилеад, училище за обучение на мисионери от Свидетелите на Йехова. Когато се запознахме, никой от нас не знаеше, че следващото назначение на Пол ще бъде в Кливлънд (Охайо), където бях пионерка. Татко го обикна, мама — също. Оженихме се през юли 1963 г. във фермата на Хауъл, сред своите семейства, като Ед Хупър председателствуваше тържеството. Една мечта стана реалност.

Пол никога не беше имал собствена кола. Когато напуснахме Кливлънд за неговото следващо назначение, всички наши притежания се събраха в моя „Фолксваген бръмбар“, производство 1961 г. Често приятелите се отбиваха при нас в понеделник, деня, в който се местехме в следващия сбор, да гледат как товарим багажа. Беше като цирково представление да видиш как куфарите, чантите, архивът, пишещата машина и други такива едно след друго изчезваха в малката кола.

Двамата с Пол пропътувахме много километри, като се радвахме на хубавите моменти и издържахме несгодите на живота, и всичко правехме със силата, която единствено Йехова може да осигури. Това бяха щастливи години, изпълнени с любов към Йехова, любов помежду ни и любов към стари и нови приятели. Двата месеца, които прекарахме в Патерсън, докато Пол беше обучаван, бяха връх в нашия живот досега. Наблюдаването на земната организация на Йехова отблизо затвърди увереността, която ми беше предадена като част от моето скъпоценно духовно наследство: „Това наистина е организацията на Бога.“ Каква радост е да бъдеш дори една малка част от нея!

[Бележка под линия]

[Снимка на страница 25]

С Ед Хупър малко преди конгреса в Сейнт Луис през 1941 г., на който получих своя личен екземпляр от книгата „Деца“

[Снимка на страница 26]

Дядо през 1948 г.

[Снимка на страница 26]

Във фермата на Хауъл на сватбата на моите родители (в кръгчето)

[Снимка на страница 27]

Осемте Изследователи на Библията, които били несправедливо хвърлени в затвора през 1918 г.

[Снимка на страница 29]

Всичките ни материални притежания се събираха в нашия „Фолксваген“

[Снимка на страница 29]

Със съпруга ми Пол