Трябва ли детето ти да ходи в Училище–интернат?

ПРЕДСТАВИ си, че живееш в малък град в една развиваща се държава. Имаш няколко деца, които учат в начално училище, но като навършат 12 години, ще преминат в основно училище. В твоя район основните училища са препълнени, нямат добро оборудване и им липсва персонал. Понякога стачки затварят училищата за седмици или дори месеци.

Някой ти дава една гланцова брошура, описваща училище–интернат в големия град. Виждаш снимките на щастливи, добре облечени ученици, обучавани в добре обзаведени класни стаи, лаборатории и библиотеки. Учениците се взират в екраните на компютрите и отпочиват в чистите, приятни стаи на интерната. Там пише, че една от целите на училището, е да помогне на учениците „да постигнат най–високия стандарт в образованието според техните способности“. По–нататък пише: „От всички ученици се изисква да спазват определени правила на поведение, подобни на онова, което обикновено се изисква в рамките на едно семейство, където се набляга на любезността, учтивостта, уважението към родителите и възрастните, сътрудничеството, толерантността, добротата, честността и моралната безкомпромисност.“

Цитират се думите на един усмихнат младеж, който казва: „Родителите ми ме дариха с една изключителна привилегия — да посещавам най–доброто училище.“ Едно момиче казва: „Училището е предизвикателство, което вълнува. Тук обстановката предразполага към учене.“ Би ли изпратил сина си или дъщеря си в такова училище–интернат?

Образованието и духовността

Всички загрижени родители искат децата им да имат хубаво начало в живота и за тази цел е от значение доброто, уравновесено образование. Често светското образование отваря вратите за бъдещи възможности за работа и помага на младите хора да се развият като зрели хора, способни да се грижат за себе си и за бъдещите си семейства.

‘Ако едно училище–интернат предлага добро образование, заедно с известно морално ръководство, тогава защо да не се възползувам от това?’ — може да попиташ. Когато отговарят на този въпрос, християнските родители трябва молитвено да обмислят един жизненоважен фактор — духовното благополучие на своите деца. Исус Христос попитал: „Какво се ползува човек като спечели целия свят, а изгуби живота си?“ (Марко 8:36) Разбира се, в това няма никаква полза. Затова преди да решат да изпратят децата си в училище–интернат, християнските родители трябва да обмислят влиянието, което това може да окаже върху перспективите за вечен живот на техните деца.

Влиянието на другите ученици

Някои училища–интернати притежават внушителен академичен стандарт. Но как стои въпросът с моралните стандарти на онези, които учат в тези училища, или дори на някои от хората, които ръководят тези училища? Относно хората, които ще се срещат в изобилие в тези ‘последни дни’, апостол Павел писал: „А това да знаеш, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат себелюбиви, сребролюбиви, надменни, горделиви, хулители, непокорни на родителите, неблагодарни, нечестиви, без семейна обич, непримирими, клеветници, невъздържани, свирепи, неприятели на доброто, предатели, буйни, надути, повече сластолюбиви, а не боголюбиви, имащи вид на благочестие, но отречени от силата му; тоже от такива странѝ.“ — 2 Тимотей 3:1–5.

Този морален и духовен упадък е целосветски, той представя предизвикателство пред Свидетелите на Йехова относно живеенето според библейските принципи. Учениците, които се прибират в къщи всеки ден, установяват, че дори и ограниченото им общуване със светски съученици може да окаже силно отрицателно влияние върху тяхната духовност. Неутрализирането на това влияние може да означава доста напрегната борба за децата на Свидетелите, дори и при наличието на ежедневна подкрепа, напътствия и насърчение от техните родители.

Какво тогава е положението на децата, които са изпратени да живеят в интернат, далеч от своите домове? Те са изолирани, откъснати от редовната духовна подкрепа на любещите родители. Тъй като живеят със съучениците си 24 часа на ден, натискът да вървят с тълпата оказва по–силно влияние върху младите им умове и сърца, отколкото вероятно е това при ученици, които си живеят у дома. Един ученик казал: „В морално отношение един ученик в училище–интернат живее в опасност от сутрин до вечер.“

Павел писал: „Не се мамете. ‘Лошите другари покваряват добрите нрави’.“ (1 Коринтяни 15:33) Християнските родители не трябва да бъдат подведени да мислят, че децата им няма да понесат духовна вреда, ако непрекъснато общуват с хора, които не служат на Бога. С течение на времето богоугодните деца могат да загубят чувствителността си спрямо християнските стойности, както и цялото си ценене на духовните неща. Понякога това не става ясно за родителите, докато децата им не напуснат училището–интернат. Тогава често е твърде късно за поправяне на нещата.

Случилото се с Клемънт е типично. Той разказва: „Преди да отида в училището–интернат, обичах истината и излизах на служба с братята. Особено обичах да участвувам в семейното ни библейско изучаване и в Изучаването на книга в сбора. Но след като на 14 години отидох в училището–интернат, изоставих истината напълно. През петте години, които прекарах в интерната, нито веднъж не отидох на събрание. В резултат на лошата компания започнах да вземам наркотици, да пуша и да пия много.“

Влиянието на учителите

Във всяко училище може да има покварени в морално отношение учители, които злоупотребяват с авторитета си. Някои от тях са сурови и груби, докато други пък малтретират учениците сексуално. В интернатите обаче е по–вероятно за действията на тези учители да не се съобщава нищо.

Но повечето учители искрено се опитват да обучават децата да станат продуктивни членове на обществото, да си намерят място в света наоколо, да се приспособят. Тук обаче се намира един друг проблем за децата на Свидетелите. Ценностите на света не винаги съвпадат с християнските принципи. Докато учителите насърчават учениците да си намерят място в този свят, Исус казва, че неговите последователи „не са от света“. — Йоан 17:16.

А ако възникнат проблеми, когато децата следват библейските принципи? Ако децата посещават местно училище и живеят в къщи, те могат да обсъдят тези въпроси с родителите си. На свой ред родителите могат да упътят своите деца и може би да говорят с учителя. В резултат на това проблемите и недоразуменията обикновено биват разрешени бързо.

В училищата–интернати нещата са по–различни. Там учениците са под непрекъснатия контрол на учителите. Ако децата заемат позиция на страната на християнските принципи, те трябва да направят това без всекидневната подкрепа на своите родители. Понякога децата успяват да останат верни на Бога при такива обстоятелства. Но по–често не успяват. Едно дете вероятно ще отстъпи пред волята на учителя.

Ограничено излизане

За разлика от университетите, където студентите обикновено могат да излизат и влизат както искат, интернатите ограничават движението на децата. Много от тези училища не позволяват на учениците да напускат сградите на училището, освен в неделя, а някои не позволяват дори и това. Една 11–годишна ученичка на име Еру казва: „Училищните власти не ни позволяват да излизаме за събрания, да не говорим пък за проповедна служба. В училището има религиозни служби само за католици и мюсюлмани. Всеки ученик трябва да избере едно от двете, или да понася силната неприязън на учители и ученици. Освен това учениците са принудени да пеят националния химн и църковни химни.“

Всъщност какво показват на своите деца родителите със записването им в такова училище? Това, което им показват, може да бъде, че светското образование е по–важно от събранията за поклонение и участието в работата по правене на ученици — по–важно дори и от лоялността спрямо Бога. — Матей 24:14; 28:19, 20; 2 Коринтяни 6:14–18; Евреи 10:24, 25.

В някои училища–интернати учениците Свидетели успяват да изучават Библията заедно, но често дори и това е трудно. Една девойка на име Блесинг, която е на 16 години, казва за училището–интернат, в което учи: „Всеки ден т.нар. християни се събират за молитва. Ние, Свидетелите, се опитваме да разговаряме с тях да ни оставят да имаме своето изучаване, но по–големите ученици ни казват, че тази религия не е призната. Тогава те се опитват да ни принудят да се молим с тях. Ако откажем, ни наказват. Ако се обърнем към учителите, нещата стават още по–зле. Те ни наричат с най–различни обидни имена и казват на по–големите ученици да ни накажат.“

Открояващи се като различни

Когато учениците Свидетели в интерната са добре познати като Свидетели на Йехова, това може да им бъде от полза. Училищните власти могат да ги освободят от участието в задължителни фалшиви религиозни дейности, които са в противоречие с вярата на Свидетелите. Съучениците им могат да се въздържат от опити да ги въвличат в неблаготворни дейности и разговори. Може да има възможности за свидетелствуване на съученици и учители. Освен това тези, които живеят според християнските принципи, вероятно няма да бъдат подозирани в извършване на груби нарушения и понякога те спечелват уважението на учителите и на съучениците си.

Но нещата не винаги стават така. Често, когато се открояват като различни от останалите, младежите стават обект на преследване и подигравки както от учениците, така и от учителите. Инка, един 15–годишен юноша, който учи в интернат, казва: „Ако в училище знаят, че си Свидетел на Йехова, се превръщаш в мишена. Тъй като знаят нашата духовна и морална позиция, те залагат капани, за да ни хванат.“

Родителската отговорност

Нито един учител, училище или колеж не може с основание да се опитва да поеме работата по оформянето на децата като отдадени служители на Йехова. Това не е нито тяхна работа, нито тяхна отговорност. Божието Слово нарежда родителите сами да се грижат за духовните нужди на децата си. Павел писал: „И вие, бащи, не дразнете децата си, но възпитавайте ги в учение и наставление Господне.“ (Ефесяни 6:4) Как родителите могат да прилагат това божествено напътствие, ако децата им са далеч в училище–интернат, където са разрешени може би само едно или две посещения месечно?

Обстоятелствата са много различни, но християнските родители се стремят да постъпват в хармония със следното вдъхновено изказване: „Но ако някой не промишлява за своите, а най–вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по–лош.“ — 1 Тимотей 5:8.

Има ли други възможности?

Какво могат да направят родителите, ако изглежда, че имат само тези две възможности — училище–интернат или зле оборудвано местно училище? Някои, които са били в такова положение, са уреждали частни уроци, за да допълнят образованието на децата в местното училище. Други родители са отделяли време, за да обучават сами децата си.

Понякога родителите избягват проблеми, като планират добре и предварително времето, когато децата им ще са достатъчно големи, за да учат в основно училище. Ако ти имаш малки деца или планираш да имаш деца, може да провериш дали във вашия район има подходящо училище. Ако няма такова, тогава може би ще е възможно да се преместите близо до някое.

Както е добре известно на родителите, за да внедриш в детето любов към Йехова, са необходими умения, търпение и много време. И ако това е трудно, когато детето живее в къщи, то колко по–трудно ще е, ако детето живее далеч от дома! Тъй като става дума за вечния живот на детето, родителите трябва сериозно и молитвено да решат дали си струва риска да оставят детето си в училище–интернат. Колко недалновидно ще бъде да се жертвуват духовните интереси на детето заради образование в интернат! Това би било като да се втурнеш в една горяща къща, за да спасяваш някаква дреболия, и да бъдеш погълнат от пламъците.

Божието Слово казва: „Благоразумен е онзи, който като вижда бедствие, се скрива, а неопитните продължават да вървят и са принудени да понесат последствията.“ (Притчи 22:3, NW) По–добре е да се предотврати една лоша ситуация, отколкото да се поправя по–късно. Ще бъде мъдро да се замислиш, като си зададеш въпроса: ‘Трябва ли моето дете да постъпва в училище–интернат?’

[Блок на страница 28]

Млади свидетели споделят относно училището–интернат

„В училището–интернат децата са отрязани от духовно общуване. Обстановката там е много враждебна, съществува голям натиск да вършиш зло.“ — Ротими, който посещавал училище–интернат на възраст между 11 и 14 години.

„Посещаването на християнските събрания беше изключително трудно. Можех да отивам само в неделя и за да направя това, трябваше да се измъкна, докато другите ученици се редяха на опашка за църквата. Никак не бях щастлива, защото когато бях в къщи, бях свикнала да посещавам всички събрания на сбора и ходех на служба в събота и неделя. Училището не беше укрепващо за мен. Изпуснах много неща.“ — Естер, която редовно била бита с пръчка от учителите, защото не участвувала в училищните религиозни служби.

„В училището–интернат не беше лесно да свидетелствуваш на съучениците. Не е лесно да се открояваш като различен. Исках да вървя с множеството. Може би щях да бъда по–смела, ако имах възможност да присъствувам на събранията и да ходя на проповедна служба. Но това беше възможно само през ваканциите, които бяха само три пъти в годината. Ако имаш светилник, който не се допълва с масло, светлината му ще отслабне. Същото беше и в училище.“ — Лара, която учела в училище–интернат от 11– до 16–годишна.

„Вече не уча в училище–интернат и съм щастлива, че мога да присъствувам на всички събрания, да участвувам в проповедната служба и да се радвам на ежедневния текст заедно с цялото семейство. Макар че престоят ми в училището имаше някои предимства, нищо не е по–важно от моите взаимоотношения с Йехова.“ — Наоми, която убедила баща си да я отпише от училище–интернат.