Стогодишен и изпълнен с енергия

РАЗКАЗАНО ОТ РАЛФ МИЧЪЛ

Баща ми, мъж със среден ръст, беше методистки пастор. Всеки две или три години той беше преместван от църква на църква в поредица от предимно малки градове, сред които и Ашвил (Северна Каролина, САЩ), където бях роден аз през февруари 1895 г. Така израснах добре запознат с т.нар. християнство.

СПОМНЯМ си, че като малко момче бях завеждан до „скамейката на опечалените“ по време на „възстановителните събрания“, за да бъда изпълнен със светия дух — да „получа религия“, както казваха. Беше ми казано да изповядвам греховете си, да спазвам Десетте заповеди и да бъда добър. Така щях да отида на небето, когато умра. ‘Ами — казвах си аз, — мисля, че ще отида в ада, защото не мога да бъда достатъчно добър за небето.’ Мислех, че само възрастните — особено пасторите — живеят според библейските стандарти.

Но още преди да навляза в юношеството, започнах да откривам лицемерие в религията. Например баща ми жертвуваше материалните нужди на семейството си само и само да осигури голяма сума пари за фонда на епископа по време на общото събрание. Той се надяваше, че по този начин ще получи назначение в някоя по–голяма църква. Спомням си един местен пастор, който освен това произвеждаше и памук. Той се стремеше да получи видна позиция, затова продаде сто бали памук и отиде на събранието с много пари. Когато изглеждаше, че бяха измъкнали всички пари, които можеха, от присъствуващите — състоящи се предимно от пастори, — този пастор производител на памук скочи и извика: „Това ли е всичко, което давате на вашия епископ? За всеки пастор, който даде пет долара, ще дам десет долара!“ Над хиляда долара бяха събрани, и епископът назначи този човек за председателствуващ старейшина над баща ми. Не можех да повярвам, че едно такова назначение идва от Бога. Оттогава бях скептично настроен към всичко, което е свързано с религията.

Повикаха ме войник, когато Съединените щати бяха въвлечени в Първата световна война. Много добре си спомням как слушах армейските свещеници да проповядват на нас, войниците, да се бием вярно за страната си, и това само засили моето отвращение към религията. Целите ми бяха да оцелея, да завърша образованието си и да се оженя. Религията нямаше място в моите планове за бъдещето.

Промяна на нагласата

През 1922 г. се влюбих в една млада жена на име Луиз. Както излезе, тя беше вярваща католичка и когато решихме да се оженим, тя искаше католическа венчавка. Но аз не исках никаква религиозна церемония, така че тя се съгласи да се оженим в едно кметство в Ню Йорк.

Отначало нямахме религиозни конфликти. Аз само ясно заявих на жена си, че нямам доверие на религията и че ще се разбираме добре, ако не я споменаваме. Тогава между 1924 и 1937 г. се родиха децата — едно след друго, докато накрая имахме пет момчета и пет момичета! Луиз искаше децата ни да посещават католическо училище. Не исках да имат никакво религиозно обучение, така че имахме спорове по този въпрос.

В началото на 1939 г. се случи нещо, което изцяло промени моето становище относно религията. Хенри Уебър и Хари Паят, двама Свидетели на Йехова, дойдоха у дома в Роузел (Ню Джърси). Бързо стана ясно, че искаха да говорим по единствената тема, която нямах интерес да обсъждам — религията. Вярата ми все още беше огорчена от факта, че армейските свещеници казваха: ‘Бийте се за своята страна’, а у дома духовниците казваха: ‘Не убивай’. Какво лицемерие! Мислех си, че ще поставя тези двама Свидетели на мястото им. „Нека да ви кажа нещо — казах им аз. — Ако вашата религия е истинската, тогава всички други са фалшиви. И ако дори само една от другите е истинска, тогава всички останали, включително и вашата, са фалшиви. Може да съществува само една истинска религия.“ За моя голяма изненада те бяха съгласни с мен!

След това ме помолиха да си взема Библията и да отворя на 1 Коринтяни 1:10. Там пише: „Моля ви се, братя, за името на нашия Господ Исус Христос, всички да говорите в съгласие, и да няма раздори между вас, но да бъдете съвършено съединени в един ум и в една мисъл.“ Бях заинтригуван от този стих. В същото време се страхувах, че тези двама мъже се опитваха да ме въвлекат в някаква секта. Но и научих нещо — че между християните не трябва да има раздори. Имах много други въпроси в ума си. Например: Какво става с душата при смъртта? Колко бих се радвал да обсъдя с тях този въпрос! Но си мислех, че това ще породи прекалено много религиозни противоречия в къщата.

Тогава единият от двамата мъже каза: „Бихме искали да дойдем отново и да разговаряме с вас следващата седмица.“ Опитах се тактично да ги отпратя, но жена ми се обади. „Ралф — каза тя, — те искат да знаят кога могат да дойдат отново.“ Това ме изненада, тъй като тя беше ревностна католичка! И си помислих — ‘Може би ще намерим някакво съгласие на тема религия в края на краищата’. Затова приех Хенри Уебър и Хари Паят да дойдат отново следващия петък.

Така започнах да изучавам Библията със Свидетелите на Йехова. Не след дълго бях поканен да посетя един конгрес в Медисън Скуеър Гардън в Ню Йорк. Ясно си спомням доклада на Джоузеф Ф. Ръдърфорд „Правителство и мир“, който той изнесе на 25 юни 1939 г. Аз бях един от 18 000–те присъствуващи. В действителност 75 000 души чуха доклада, като се включат и онези, които бяха свързани чрез международни връзки, използувайки радио–телефонни линии.

Но нещата не минаха гладко. Последователи на католическия свещеник Чарлс Коглън бяха заплашили, че ще прекъснат конгреса, и наистина, по средата на доклада на брат Ръдърфорд стотици разярени хора започнаха да свиркат и да викат „Хайл Хитлер!“ и „Вива Франко!“. Имаше толкова голямо вълнение, че размирицата можеше да се чуе и по телефонните линии! На разпоредителите им бяха нужни 15 минути, за да обуздаят тълпата. През цялото време брат Ръдърфорд непоколебимо продължаваше да говори, докато постоянните аплодисменти на присъствуващите го подкрепяха.

Сега наистина бях любопитен. Защо един католически свещеник ще подбужда толкова много омраза срещу Свидетелите на Йехова? Стигнах до извода, че това, което проповядваше Ръдърфорд, трябва да е истина — истина, която духовенството не искаше да чуят хора като мен. Затова аз продължих да изучавам Библията и да напредвам. Накрая, през октомври 1939 г., символизирах отдаването си на Йехова чрез покръстване във вода. Някои от децата ми бяха покръстени следващата година, а жена ми, Луиз, беше покръстена през 1941 г.

Изправен пред изпитания

Скоро след като приех истината, майка ми умря и трябваше да се върна в Северна Каролина за погребението ѝ. Мислех, че не мога с чиста съвест да присъствувам на погребалната служба, която щеше да бъде проведена в Методистката църква. Затова се обадих на баща си, преди да тръгна на път, и го помолих да задържат ковчега в погребалния дом. Той се съгласи, но когато отидох там, те вече бяха на път към църквата, където си мислеха, че ще се присъединя към тях.

Но аз не го направих и това причини голямо вълнение в моето семейство. Макар сестра ми Една и аз винаги да бяхме много близки, след погребението на мама тя не искаше да говори с мен. Писах ѝ писма, но тя не отговаряше на тях. Всяко лято, когато Една идваше в Ню Йорк, за да посещава учителски курсове в градския колеж, аз се опитвах да я видя. Но тя ме отпращаше, като ми казваше, че е заета. Накрая се отказах, тъй като изглеждаше, че само ѝ досаждах. Много години изминаха, докато имах отново новини от нея.

Заради отказа им да отдават почест на знамето шест от децата ми бяха изключени от училище през 1941 г., подобно на много други деца в Съединените щати и Канада. За да получат изискваното от закона образование, Свидетелите уреждаха свои училища и ги наричаха Училища на Царството. Един бивш хотел в Лейкууд (Ню Джърси) беше училището, което посещаваха моите деца. На първия етаж бяха Зала на Царството, заедно с класните стаи на училището, кухня и трапезария. Спалните на момичетата бяха на втория етаж, а спалните на момчетата бяха на третия етаж. Беше хубаво училище. Повечето от децата, които живееха тук, си отиваха в къщи само в събота и неделя. Онези, които живееха по–далече, се прибираха всяка втора събота и неделя.

Още от ранните си години в истината изпитвах изгарящо желание да стана пионер, както се наричат целодневните евангелизатори на Свидетелите на Йехова. На конгреса през 1941 г. в Сент Луис (Мисури) един брат, който участвуваше в програмата, разказа как той е успял да бъде пионер, отглеждайки 12 деца. Мислех си: ‘Ако той може да бъде пионер с 12, то аз мога с 10.’ Но моите обстоятелства ми позволиха да започна пионерска служба едва 19 години по–късно. Накрая, на 1 октомври 1960 г., успях да започна да служа на Йехова като помощен пионер.

Изненадващо посещение

През 1975 г. сестра ми Една се обади по телефона. По онова време бях на 80 години и не бях я виждал, нито бях чувал гласа ѝ от около 20 години. Тя се обаждаше от аерогарата и ме помоли да отида и да взема нея и мъжа ѝ. Хубаво беше да се видя отново с Една, но най–голямата изненада тепърва предстоеше. По пътя за дома мъжът ѝ каза: „Имате нова сестра.“ Не знаех какво има предвид. Когато пристигнахме в къщи, той отново каза: „Имате нова сестра с вас.“ Жена ми веднага разбра какво имаше предвид. Обръщайки се към сестра ми, тя попита: „Една, Свидетелка на Йехова ли си?“ „Разбира се, че съм“ — отговори Една.

Как Една приела истината? През 1972 г. в усилията си да поправя нашите отчуждени взаимоотношения, аз ѝ бях изпратил като подарък един абонамент за „Стражева кула“. Около година по–късно Една се разболяла и трябвало да си остане в къщи. Списанията все още били на бюрото ѝ, в своите пликове. От любопитство Една отворила едно от тях и започнала да чете. След като изчела списанието, тя си казала: ‘Това е истината!’ Докато Свидетели на Йехова я посетили в дома ѝ, тя била прочела цялата купчина ‘Стражеви кули’. Приела библейско изучаване и след време станала Свидетелка на Йехова.

Справяйки се със загуба

Жена ми, Луиз, накрая се разболя от диабет и състоянието ѝ се влошаваше, докато не почина през 1979 г. на 82–годишна възраст. Когато Луиз умря, част от мен умря също. Целият ми живот спря. Не знаех какво да правя. Нямах планове за бъдещето и отчаяно се нуждаех от насърчение. Един пътуващ надзорник, Ричард Смит, ме насърчи да продължавам с пионерската служба. Разбрах, че най–голямата ми утеха идва от утешаването на другите, които са изгубили свои близки в смъртта.

През 1979 г. Дружество „Стражева кула“ организира обиколка на Израел, и аз се записах за нея. Това пътуване беше голям стимул за мен, и когато се прибрах у дома, веднага започнах отново пионерската служба. Оттогава всяка година уреждам нещата така, че да помагам в невъзложени или рядко обработвани райони в други части на страната. Въпреки напредналата си възраст, аз все още мога да съм на разположение за тази привилегия.

Смятам, че през годините имах радостта да помогна на около 50 души да поемат по пътя на живота. Повечето от децата ми са в истината. Две от дъщерите ми служат като редовни пионерки. Друга моя дъщеря, Луиз Блантън, служи в световната централа на Свидетелите на Йехова в Бруклин (Ню Йорк) със своя съпруг, Джордж, а един от синовете ми служи като старейшина вече дълги години.

Разбира се, поради несъвършенството, наследено от нашите първи човешки родители, всички ние сме подвластни на болести и смърт. (Римляни 5:12) Несъмнено и на моя живот не липсваха болки. Сега аз страдам от артрит на левия крак. Понякога много ме боли, но не ме възпира от това да бъда активен. И се моля това да не става. Искам да продължавам. Най–голямото ми желание е да продължавам в пионерската служба чак до края, като правя всичко, което мога, за да разгласявам името на Йехова и Неговите цели.

[Снимка на страница 23]

С дъщеря ми Рита