Ще има ли някога край омразата?

АКО си изгледал поне едно–две телевизионни предавания с новини, тогава знаеш какво е омраза. Омразата е общата черта, характеризираща кланетата, които почти ежедневно оставят кървави следи в този свят. От Белфаст до Босна, от Йерусалим до Йоханесбург биват убивани злополучни случайни хора.

Обикновено жертвите не са познати на своите нападатели. Тяхното единствено „престъпление“ е, че може би принадлежат към „другата страна“. В една ужасяваща размяна тези жертви могат да бъдат разплата за някакви предишни жестокости или форма на „етническо прочистване“. Всяка серия от насилие раздухва пламъците на омразата между враждебните групировки.

Изглежда тези отблъскващи цикли на омраза се увеличават. Кръвни войни избухват между племена, раси и етнически или религиозни групи. Дали омразата може да бъде премахната някога? За да отговорим на това, трябва да разберем причините за омразата, тъй като ние не се раждаме с естествена склонност да мразим.

Засяване на семената на омразата

Злата Филипович, едно младо босненско момиче от Сараево, още не се е научила да мрази. В своя дневник тя пише по ярък начин за етническото насилие: „Непрекъснато питам: ‘Защо? Заради какво? Кой е виновен?’ Питам, но няма отговор. . . . Сред моите приятелки, сред нашите приятели, в моето семейство има сърби и хървати, и мюсюлмани. . . . Ние се събираме с добрите хора, не се събираме с лошите. А сред добрите има сърби, хървати и мюсюлмани, както и сред лошите.“

Много възрастни обаче мислят иначе. Те вярват, че имат предостатъчно причини за омраза. Защо?

Несправедливост: Вероятно основното гориво за омразата са несправедливостта и потисничеството. Както казва Библията, „потисничеството кара мъдрия да постъпва безумно“. (Еклисиаст 7:7, NW) Когато хората биват превръщани в жертви и биват измъчвани, за тях е лесно да развият омраза към потисниците. И дори и това да е „безумно“, омразата често бива насочена срещу цяла група от хора.

Макар че несправедливостта — истинска или въображаема — е основната причина за омраза, тя не е единствената. Друга такава са предразсъдъците.

Предразсъдъци. Предразсъдъците често произлизат от невежество относно определена етническа или народностна група. Било поради слухове, поради традиционна вражда или поради лош опит с един или двама души, някои хора могат да приписват отрицателни качества на една цяла раса или народност. Щом веднъж се вкоренят, предразсъдъците могат да направят човека сляп за истината. „Ние мразим някои хора, защото не ги познаваме; и няма да ги опознаем, защото ги мразим“ — казва английският писател Чарлс Кейлъб Колтън.

От друга страна политици и историци могат съзнателно да насаждат предразсъдъци за политически или националистични цели. Хитлер беше главен пример за това. Георг, бивш член на Движението Хитлерова младеж, казва: „Нацистката пропаганда ни научи да мразим първо евреите, след това руснаците, след това всички ‘врагове на Райха’. Като юноша аз вярвах на онова, което ми се казваше. По–късно научих, че съм бил мамен.“ Както в нацистка Германия, така и другаде расовите или народностни предразсъдъци биват оправдавани чрез призиви към национализма — друг източник на омразата.

Национализъм, възвеличаване на своето племе, расизъм. В своята книга The Cultivation of Hatred [„Култивирането на омраза“] историкът Питър Гей описва какво се случило при избухването на Първата световна война: „В битката на лоялности национализмът избута всичко друго. Любовта към родината и омразата към нейните врагове се оказаха най–силното оправдание за агресията, която имащият последици чак в далечното бъдеще деветнайсти век създаде.“ Немските националистически чувства популяризираха една военна песен, известна като „Химн на омразата“. Мразещите във Великобритания и Франция — обяснява Гей — забъркваха разни истории за немски войници, които изнасилват жени и убиват бебета. Сийгфрийд Сасун, английски войник, описва същността на британската военна пропаганда: „Изглеждаше, че човекът е създаден, за да отнеме живота на немците.“

Подобно на национализма, и едно прекомерно възвеличаване на народностната група или раса може да подстрекава омраза към други народностни групи или раси. Възвеличаването на своето племе продължава да разпалва насилие в много африкански държави, докато расизмът все още поразява Западна Европа и Северна Америка. Друг един разделящ фактор, който може да се смеси с национализма, е религията.

Религията. Повечето от най–упоритите конфликти на света съдържат силен религиозен елемент. В Северна Ирландия, Средния Изток и другаде хората биват мразени заради религията, която изповядват. Преди повече от два века английският писател Джонатан Суифт забелязал: „Ние имаме точно толкова религия, колкото да ни накара да мразим, но не достатъчно, за да ни накара да се обичаме помежду си.“

През 1933 г. Хитлер информирал епископа на Оснабрюк: ‘Що се отнася до евреите, аз просто продължавам със същата политика, която католическата църква прокарва вече 1500 години.’ Неговите изпълнени с омраза погроми изобщо не бяха осъдени от повечето немски църковни водачи. В своята книга A History of Christianity [„Една история на християнството“] Пол Джонсън отбелязва, че „църквата отлъчваше католици, които пишеха в завещанието си, че искат да бъдат кремирани, . . . но не им забраняваше да работят в концентрационни лагери или лагери на смъртта“.

Някои религиозни водачи дори отидоха по–далеч от одобрението на омразата — те я освещаваха. През 1936 г., в началото на Гражданската война в Испания, папа Пий XI осъди ‘наистина сатанинската омраза към Бога’, проявявана от републиканците — макар че на страната на републиканците имаше и католически свещеници. Подобно на това кардинал Гома̀, архиепископ на Испания по времето на Гражданската война, твърдеше, че ‘умиротворяването е невъзможно без въоръжена борба’.

Религиозната омраза не проявява признаци на изчезване. През 1992 г. списанието Human Rights Without Frontiers [„Човешки права без държавни граници“] осъди начина, по който служители на гръцката православна църква подклаждаха омраза срещу Свидетелите на Йехова. Сред многобройните примери то цитира и случая с един гръцки православен свещеник, който даде под съд двама 14–годишни Свидетели. Какво беше неговото обвинение? Той ги обвини, че ‘се опитвали да го накарат да промени религията си’.

Последствията от омразата

По целия свят семената на омразата биват засявани и напоявани посредством несправедливостите, национализма и религията. Неизбежните плодове са гняв, агресия, война и унищожение. Библейското изказване в 1 Йоан 3:15 ни помага да видим колко е сериозно това: „Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец.“ Безспорно, където разцъфтява омразата, мирът — ако изобщо съществува — е несигурен.

Ели Визел, който е носител на Нобелова награда и е преживял Холокоста, пише: „Дългът на преживелите е да свидетелствуват за случилото се . . . Трябва да предупредиш хората, че тези неща могат да се случат, че злото може да бъде отвързано. Расовата омраза, насилието, идолопоклонството продължават да процъфтяват.“ Историята на 20–и век дава доказателства, че омразата не е огън, който ще изгасне от само себе си.

Дали омразата ще бъде изкоренена някога от сърцата на хората? Дали омразата е винаги унищожителна, или има и положителна страна? Нека да видим.