Беше ни даден скъпоценен бисер

РАЗКАЗАНО ОТ РИЧАРД ГЮНТЕР

Беше септември 1959 г. Ние се намирахме на италианския пътнически кораб „Юлий Цезар“, прекосявайки Атлантическия океан, на път от Ню Йорк до Кадис (Испания). Дружество „Стражева кула“ беше назначило мен и съпругата ми Рита, заедно с Пол и Евлън Хъндертмарк, още едно мисионерско семейство, в тази страна на Иберийския полуостров. Ние щяхме да се сблъскаме с много предизвикателства. Но как стана така, че избрахме кариерата на мисионери?

РИТА и аз бяхме покръстени като Свидетели на Йехова през 1950 г. в Ню Джърси (САЩ). Скоро след това ние взехме решение, което след време щеше да положи в шепите ни скъпоценен бисер. Ние бяхме в сбор, в който имаше достатъчно братя и сестри, които да служат в района. Затова се почувствувахме задължени да предложим да служим там, където има по–голяма нужда от проповедници. На международния конгрес на Свидетелите на Йехова в Ню Йорк, през лятото на 1958 г. ние подадохме молба за мисионерска служба.

Скоро след това бяхме поканени в Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ и само в рамките на една година вече пътувахме към Испания като мисионери. Залисани с многото уредби и обхванати от вълнение, ние не осъзнавахме тогава какво ни се дава. Исус говорил за скъпоценен бисер. (Матей 13:45, 46) Макар че не това беше в центъра на притчата, нашата привилегия да служим като мисионери беше за нас като такъв бисер. Като си припомняме миналото, сега ние по–пълно оценяваме този скъп дар на служба в организацията на Йехова.

Паметно преживяване

По това време мисионерският курс на Гилеад се провеждаше сред великолепната селска природа на областта Фингър Лейкс в щата Ню Йорк. Там ние прекарахме шест прекрасни месеца, изцяло потопени в изучаване на Библията и истинско християнско общуване, далеч от делата и проблемите на този свят. Нашите съученици бяха от различни части на света — Австралия, Боливия, Великобритания, Гърция и Нова Зеландия. Скоро обаче настъпи денят на завършването. През август 1959 г. ние се сбогувахме със сълзи на очи, като отпътувахме към съответните си мисионерски назначения. След един месец стъпихме на испанска земя.

Нова страна

Пристигнахме в южното пристанище Алхесирас, в съседство с огромната Гибралтарска скала. Същата нощ ние четиримата — Рита, аз и семейство Хъндертмарк, взехме влака за Мадрид. В Мадрид се настанихме в хотел „Меркадор“, за да чакаме, докато с нас установят връзка членове на тайния клон на Дружеството. Испания се намираше под диктатурата на генералисимо Франциско Франко. Това означаваше, че единствената призната в правно отношение религия в страната беше католическата църква. Беше незаконно да се практикува публично друга религия и проповядването на Свидетелите на Йехова от къща на къща също беше под възбрана. Забранени бяха дори и религиозните събрания, така че Свидетелите на Йехова, които в Испания тогава наброяваха около 1200 души в 30 сбора, не можеха да се срещат в Зали на Царството, както в другите страни. Ние трябваше да се срещаме тайно в частни домове.

Учене на испански и начало на службата

Първото ни предизвикателство беше да научим езика. Първия месец прекарвахме по 11 часа дневно, учейки испански — 4 часа всяка сутрин урок, след това 7 часа самостоятелна подготовка. Вторият месец беше същият относно сутрините, но следобедите бяха посветени на проповядването от къща на къща. Можете ли да си представите? Все още без да знаем езика добре и с един заучен увод, написан на картонче, Рита и аз отидохме съвсем сами на служба от къща на къща!

Спомням си как почуках на една врата във Валекас, работнически квартал на Мадрид. Държейки картончето в ръка — за всеки случай, — казах на испански: „Добро утро. Ние вършим християнска дейност. Библията казва (тук прочитахме един текст). Бихме искали да имате тази брошура.“ Госпожата само ни гледаше и накрая взе брошурата. Когато направихме повторното посещение, тя ни покани вътре, и докато говорехме, тя само ни гледаше. Започнахме библейско изучаване с нея, доколкото можахме, и по време на изучаванията тя само слушаше и ни гледаше. След време тя най–после ни каза, че по време на първото ни посещение не била разбрала нищо от онова, което сме ѝ казали, но била чула думата „диос“ („Бог“) и това било достатъчно за нея да разбере, че ставало дума за нещо добро. След време тя пое значително библейско познание и беше покръстена, ставайки Свидетелка на Йехова.

Ученето на испанския беше много трудно за мен. Докато пътувах из града, наизустявах спреженията на глаголите. Онова, което наизустявах през седмицата, биваше забравяно през следващата седмица! Беше много отчайващо. На няколко пъти почти бях готов да се откажа. Тъй като говорех ужасен испански, испанските братя трябваше да проявяват голямо търпение, когато поемах ръководството сред тях. На един областен конгрес един брат ми даде ръкописна бележка със съобщение, което трябваше да прочета от платформата. Затруднен от разчитането на неговия почерк, аз съобщих: „Донесете утре своите мулѐтас (патерици) на стадиона.“ Всъщност трябваше да прочета: „Донесете утре своите малѐтас (куфари) на стадиона.“ Естествено, множеството се разсмя, и разбира се, аз изпаднах в неудобно положение.

Първи изпитания в Мадрид

Тези начални години в Мадрид бяха много трудни за Рита и мен в емоционално отношение. Нашият дом и нашите приятели ни липсваха изключително много. Всеки път, когато получавахме писмо от Съединените щати, бивахме заливани от вълна от носталгия. Тези периоди бяха потискащи, но преминаха. В края на краищата ние се бяхме отказали от дом, семейство и приятели, за да получим по–скъпоценен бисер на тяхно място. Трябваше да се приспособим.

В началото в Мадрид живеехме в един овехтял пансион. Имахме стая и получавахме три пъти на ден храна. Стаята беше малка и тъмна и дюшеците бяха от слама. Месечният наем гълташе скромната ни месечна издръжка. Обикновено се хранехме там по обяд, а хазяйката оставяше вечерята ни във фурната, за да я държи топла, така че късно вечерта да имаме нещо за ядене. Но от ходенето из улиците през деня и вечерта ние огладнявахме много. Когато издръжката беше свършила, изразходвахме от ограничените си лични средства, за да купим от най–евтиния шоколад, който можеше да се намери. Скоро обаче това положение се промени след посещението на надзорника на зоната от Дружеството. Той разбра за състоянието ни и каза, че можем да потърсим малък апартамент, който да използуваме като мисионерски дом. Това щеше да бъде много по–добро от къпането в правостоящо положение в кръгъл леген, поставен на пода в кухнята. Сега можехме да имаме душ, хладилник, в който да си държим храната, и електрически котлон, на който да си готвим. Бяхме много благодарни за проявената загриженост.

Прекрасни преживявания в Мадрид

Проповядването от къща на къща беше правено много предпазливо. Всекидневната суетня в Мадрид ни помагаше, като ни прикриваше, така че да не се забелязваме прекалено много. Ние се опитвахме да се обличаме и да се държим като другите, така че да не бием на очи като чужденци. Методът ни на проповядване от врата на врата беше да влезем в един блок, да почукаме на някоя врата, да разговаряме с човека и след това да напуснем сградата, улицата и квартала. Винаги беше налице възможността домакинът да се обади на полицията и затова не беше разумно да оставаме в района. Фактически, колкото и предпазливи да бяха в използуването на този метод, Пол и Евлън Хъндертмарк бяха разкрити и изгонени от страната през 1960 г. Те отидоха в съседна Португалия и служиха там няколко години, като Пол се грижеше за нелегалния офис на клона. Днес той е надзорник на града в Сан Диего (Калифорния).

Но при нас настъпи изравняване. Само след няколко месеца на шест души мисионери, назначени в Португалия, беше заповядано да напуснат страната! Това доведе до радостни събития, защото на Ерик и Хейзъл Бевридж, които също бяха от нашия клас на Гилеад, им беше наредено да напуснат Португалия и да дойдат в Испания. И ето ни през февруари 1962 г. отново в хотел „Меркадор“ — този път, за да посрещнем Ерик и Хейзъл при пристигането им.

През тези начални дни в Мадрид Рита и аз лично се сблъскахме с религиозното лицемерие. Ние изучавахме Библията с едно семейство — Бернардо и Мария, които живееха в барака, построена от най–различни строителни отпадъци, които Бернардо беше успял да намери. Изучавахме с тях късно вечерта и след изучаването те ни гощаваха с хляб, вино и сирене, или каквото имаха в къщи. Направи ми впечатление, че сиренето приличаше много на американско сирене. Една вечер, след изучаването, те донесоха кутията, в която беше пристигнало сиренето. На нея с големи букви пишеше на английски: „От американския народ на испанския народ — да не се продава.“ Как това бедно семейство беше получило сиренето? Правителството използуваше католическата църква, за да го разпредели сред бедните. Но свещеникът го продаваше!

Плодотворна служба сред военните

Скоро след това се случи нещо прекрасно, което в последствие се оказа богата благословия за нас и за много други хора. Ние получихме бележка от клона, в която ни молеха да посетим един младеж на име Уолтър Кидаш, който беше изпратен в американската военновъздушна база край Торехон, намираща се на няколко километра извън Мадрид. Ние посетихме него и жена му и започнахме библейско изучаване с тях и с още едно семейство от военновъздушните сили.

По това време аз водех около пет библейски изучавания със служители във военновъздушните сили, като всичките бяха на английски, разбира се. От тях седем души по–късно бяха покръстени и след като се върнаха в Съединените щати, четирима от мъжете станаха старейшини на сбора.

По това време имаше много малко възможности за получаване на книги, списания и Библии в страната, поради възбраната върху нашата работа. Но малко литература беше донасяна от туристи и от нашите американски познанства. Аз бях назначен от клона да ръководя едно тайно депо с литература. То се намираше в склада на гърба на един магазин за канцеларски материали във Валекас. Съпругата на собственика беше Свидетелка на Йехова. Макар че самият той не беше Свидетел, собственикът уважаваше нашата работа и поемайки голям риск за себе си и за бизнеса си, ми позволи да използувам това място отзад, за да приготвям пакети с литература за разпращане из страната. Тъй като помещението винаги трябваше да изглежда така, както се предполагаше за подобно помещение — прашна, натрупана стая, пълна с кутии, — аз трябваше да направя маса и лавици, които можеха да се сглобяват и приготвят бързо за работа, а също и да могат да бъдат скрити за секунди. В края на деня изчаквах, когато в магазина нямаше вече никой и бързо излизах с моите пакети.

Участието в разпределянето на духовни материали, като списанията „Стражева кула“ и „Пробудете се!“, и друга литература за сборовете из цялата страна беше истинска привилегия. Това бяха вълнуващи времена.

Рита имаше радостта от воденето на 16 домашни библейски изучавания, като около половината от тези хора станаха покръстени Свидетели на Йехова. Долорес беше млада омъжена жена, която прекарваше студените зими на легло поради сърдечно заболяване. През пролетта тя можеше да стане на крака и да се захване с известни дейности. Вярата на Долорес беше силна, затова когато дойде времето за нашия областен конгрес в Тулуза (Франция), тя много искаше да отиде там. Лекарят я предупреди, че поради състоянието ѝ това би било неразумно. По пеньоар и чехли и без никакъв багаж, тя отишла на гарата, за да изпрати съпруга си, майка си и другите. Със сълзи в очите тя не могла да издържи това, че те ще заминат без нея, и затова се качила на влака и потеглила за Франция! Рита не знаеше, че е станало така. И колко беше изненадана на конгреса, когато видя щастливо усмихнатата Долорес!

Необикновено библейско изучаване

Не можем да приключим разказа за мадридското ни назначение, без да споменем дон Бенигно Франко, „ел професо̀р“. Един местен Свидетел ме заведе да посетим възрастен господин, който живееше със съпругата си в много беден жилищен блок. Започнахме библейско изучаване с него. След около година и половина той помоли да бъде покръстен и да стане един от Свидетелите на Йехова.

Този възрастен господин, дон Бенигно Франко, беше братовчед на Франциско Франко, диктаторът на Испания по онова време. Изглежда дон Бенигно винаги е бил човек, обичащ свободата. По време на Испанската гражданска война той бил на страната на републиката и против своя братовчед — генералът, който спечели войната и установи католическа диктатура. От 1939 г. насам дон Бенигно нямал право да работи и бил обречен на оскъдно съществувание. Така братовчедът на генералисимо Франциско Франко, каудильо на Испания, стана един от Свидетелите на Йехова.

Изненадваща покана

През 1965 г. испанският клон ни покани да започнем да пътуваме в окръга в Барцелона. Това означаваше да напуснем всички тези любещи братя, с които се бяхме сближили много в Мадрид. Това беше началото не само на един нов начин на живот, но и изпитание за мен. Това беше стряскащо, тъй като винаги се бях съмнявал в способностите си. Знам много добре, че успях да действувам в тази област на службата благодарение на Йехова.

Посещаването на един сбор всяка седмица означаваше да живеем в домовете на братята. Трябваше да сме в непрекъсната готовност и почти всеки две седмици се местехме в друга къща. Това е особено трудно за една жена. Но скоро Хосе и Розер Ескуде, които живееха в Барцелона, ни поканиха да оставаме при тях за известно време. Това беше много любещо от тяхна страна, защото означаваше, че ще имаме постоянно място, където да държим багажа си, а също и постоянно място, където да се прибираме в неделя вечер.

Рита и аз прекарахме следващите четири години, работейки в окръга, в провинция Каталония на брега на Средиземно море. Всичките ни събрания се провеждаха тайно в частни домове, и нашата проповедна дейност от къща на къща се извършваше дискретно, така че да не привличаме вниманието. Понякога цели сборове излизаха в неделя на „пикник“ в гората, особено когато имахме окръжен конгрес.

Винаги ще мислим с възхищение за многото предани братя, които жертвуваха работата и свободата си, полагайки усилия да поддържат сборовете обединени и активни. Много от тях бяха начело на работата по разширяване на дейността в селищата извън града. Това положи основата за голямо увеличение в Испания, след като възбраната беше вдигната и религиозната свобода беше гарантирана през 1970 г.

Необходимост да напуснем своето чуждестранно назначение

През десетте години, които прекарахме в Испания, радостта ни от тази специална благословия в службата на Йехова беше повлиявана от състоянието на нашите родители. На няколко пъти ние почти бяхме принудени да напуснем назначението си и да се върнем в къщи, за да се грижим за моята майка и моя баща. Но благодарение на любещите братя и сестри от сборовете близо до моите родители, можехме да останем в Испания. Да, привилегията на службата ни като мисионери през тези години беше възможна отчасти благодарение на другите, които участвуваха заедно с нас в поставянето на интересите на божието Царство на първо място.

Накрая, през декември 1968 г., ние се върнахме в къщи, за да се грижим за моята майка. През този месец баща ми почина и майка ми остана сама. Тъй като все още бяхме сравнително свободни за целодневна служба, ние получихме назначение за работа в окръга, но този път в Съединените щати. През следващите 20 години ние служихме в испански окръзи. Макар че загубихме своя мисионерски бисер, друг беше поставен в шепите ни.

Проповядване сред наркотици и насилие

И ето — оказахме се в служба заедно с много братя и сестри, които живееха в страдащите от престъпността квартали на града. Да, още през първата седмица от нашата работа в окръга в Бруклин (Ню Йорк) издърпаха чантата от ръцете на Рита.

Веднъж Рита и аз бяхме в една група, която проповядваше от къща на къща в друг район на Ню Йорк. Като завихме зад ъгъла на една улица, видяхме някакви хора, застанали пред една дупка в стената на изоставена сграда. Като направихме няколко крачки по улицата, забелязахме един младеж, който беше застанал на тротоара и ни гледаше. Още един стоеше на по–далечния ъгъл на улицата и гледаше за полицейски коли. Бяхме попаднали сред една акция с наркотици! Първият пазач се озадачи, но тогава видя списанието „Стражева кула“ и си отдъхна. Та нали можех да бъда полицейски служител! Тогава той извика на испански „Лос Аталайас! Лос Аталайас!“ („Стражевите кули! Стражевите кули!“) Те знаеха кои сме ние, като ни идентифицираха със списанието, и всичко беше наред. Като минах покрай него, аз казах: „Буенос диас, комо еста̀?“ („Добро утро, как сте?“) Той ми отговори, като ме помоли да се моля за него!

Трудно решение

През 1990 г. стана ясно, че трябва да бъда с майка си всеки ден. Направихме всичко възможно да останем на пътуваща работа, но разумът показваше, че не е възможно да изпълним и двете задължения. Ние искахме да бъдем уверени, че мама получава любещи грижи. И отново трябваше да се откажем от един скъпоценен бисер, нещо което ни беше много скъпо. Всичките буквални скъпоценни камъни на света и всичко онова, което те могат да направят за човека, не представляват нищо в сравнение със скъпоценните камъни на службата като мисионер или като пътуващ надзорник в организацията на Йехова.

Рита и аз сега минаваме 60–те. Ние сме доволни и се радваме на службата с един местен испаноговорящ сбор. Като си припомняме годините, прекарани в служба на Йехова, ние му благодарим за това, че ни е възлагал някои скъпоценни бисери.

[Снимка на страница 23]

С Рита и Пол и Евлън Хъндертмарк (вдясно) пред мадридската арена за корида

[Снимка на страница 24]

Служейки на сбора при един „пикник“ в гората