Нормално ли е да изпитвам тези чувства?

ЕДИН опечален мъж пише: „Като дете, отгледано в Англия, бях учен да не показвам чувствата си пред хората. Спомням си как когато нещо ми причиняваше болка, баща ми, бивш военен, процеждаше през стиснати зъби: ‘Недей да плачеш!’ Не помня майка ми някога да ни е целувала или прегръщала (бяхме четири деца). Бях на 56 години, когато баща ми умря. Усещах голяма загуба. Но отначало не можех да плача.“

При някои народи хората изразяват чувствата си открито. Било радост, или тъга, другите знаят какво изпитват те. В някои други части на света обаче, особено в Северна Европа и Великобритания, хората, и най–вече мъжете, са учени от малки да крият чувствата си, да потискат емоциите си, да бъдат сдържани и да не излагат чувствата си на показ. Но дали когато си загубил близък човек, е погрешно да изразиш мъката си? Какво казва Библията?

Тези, за чиито сълзи говори Библията

Библията била писана от евреи от източната средиземноморска област и това били хора, които изразявали чувствата си. Тя съдържа много примери на личности, открито показващи мъката си. Цар Давид скърбял за загубата на убития си син Амнон. Да, той ‘плакал твърде много’. (2 Царе 13:28–39) Той дори скърбял за загубата на своя син Авесалом — предателят, който се опитал да завземе царския престол. Библейското повествование ни казва: „И царят [Давид] се смути много, и възкачи се в стаята над портата, та плака; и като отиваше, говореше така: ‘Сине мой, Авесаломе, сине мой, сине мой, Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!’“ (2 Царе 18:33) Давид изпитвал мъка като всеки нормален баща. Колко пъти родителите са искали те да умрат вместо децата си! Толкова неестествено изглежда едно дете да умре преди родителите си.

Как реагирал Исус на смъртта на своя приятел Лазар? Той плакал, като вървял към гроба му. (Йоан 11:30–38) По–късно Мария Магдалина плакала, когато наближавала гробницата на Исус. (Йоан 20:11–16) Наистина, един християнин, който разбира библейската надежда за възкресението, не бива да скърби неутешимо като онези, които нямат ясни библейски основания за своите вярвания относно състоянието на мъртвите. Но като човек с нормални чувства истинският християнин — дори и с надежда за възкресение — скърби и жалее за загубата на свой близък. — 1 Солунци 4:13, 14.

Да плачем или да не плачем

А нашата реакция днес? Дали за теб е трудно или срамно да проявяваш чувствата си? Какво препоръчват специалистите? Техните модерни възгледи често просто отразяват древната вдъхновена мъдрост на Библията. Те казват, че ние трябва да изразяваме скръбта си, а не да я потискаме. Това ни напомня за верните мъже от древността като Йов, Давид и Йеремия, за чиято проявена скръб се разказва в Библията. Несъмнено те не потискали чувствата си. Следователно не е разумно да се изолираш от хората. (Притчи 18:1) Разбира се, различните народи изразяват скръбта по различен начин, като това зависи и от разпространените религиозни схващания.a

А ако усещаш, че ти се плаче? Плачът е нещо естествено за човека. Припомни си отново случая, когато Лазар умрял — Исус ‘се разтъжил в духа си и се смутил ... и се просълзил’. (Йоан 11:33, 35) Така той показал, че плачът е нормална реакция спрямо смъртта на близък човек.

Това се потвърждава от случилото се с една майка, Ан, която изгубила своето бебе Рейчъл, умряло от синдрома на внезапна смърт при новородените. Съпругът ѝ казал: „Учудващо беше, че нито Ан, нито аз плакахме на погребението. Всички други плакаха.“ Отговорът на Ан бил: „Да, но после се наплаках достатъчно и за двама ни. Мисля, че осъзнах напълно всичко едва няколко седмици след трагедията, когато един ден останах сама у дома. Плаках цял ден. Но смятам, че това ми помогна. Чувствувах се по–добре. Та нали трябваше да скърбя за загубата на бебето си. Наистина мисля, че не бива да пречим на скърбящите хора да плачат. Макар че обичайната реакция на другите е да казват: ‘Не плачи!’, това не помага много.“

Как реагират някои хора

Как реагират някои хора, когато биват съсипани от загубата на близък човек? Да вземем за пример Хуанита. Тя знаела какво е да изгубиш бебе. Преживяла пет спонтанни аборта. И ето — Хуанита била бременна отново. Но когато автомобилна злополука я принудила да постъпи в болница, тя, естествено, била обезпокоена. Две седмици след това родилните ѝ болки започнали преждевременно. Скоро малката Ванеса била родена — с тегло само малко повече от 900 грама. „Толкова бях развълнувана — спомня си Хуанита, — най–после бях майка!“

Но щастието ѝ било краткотрайно. Четири дни по–късно Ванеса умряла. Хуанита си спомня: „Чувствувах такава празнота. Беше ми отнето майчинството. Чувствувах се непълноценна. Беше мъчително да се прибера у дома в стаята, която бяхме приготвили за Ванеса, и да видя малките камизолки, които бях купила за нея. През следващите няколко месеца отново и отново преживявах деня на раждането ѝ. Не исках да виждам никого.“

Дали това е крайна реакция? Може да е трудно другите да разберат това, но тези като Хуанита, които са го преживели, обясняват, че са скърбели за своето бебе точно както биха скърбели за някого, който е живял по–дълго време. Те казват, че много преди детето да се роди, то вече е обичано от своите родители. Съществува специална връзка с майката. Когато бебето умре, майката усеща загубата на една действителна личност. И това е нещо, което останалите трябва да разберат.

Как могат да ти въздействуват гневът и вината

Друга майка изразява какво почувствувала, когато ѝ казали, че шестгодишният ѝ син е умрял внезапно поради вроден порок на сърцето. „Преживях поредица от реакции — състояние на вцепененост, отказ да повярвам, вина и гняв спрямо моя съпруг и лекаря за това, че не са съзнавали колко сериозно е било неговото заболяване.“

Гневът може да бъде друга проява на мъката. Той може да бъде насочен към лекарите и сестрите, защото смятаме, че е трябвало те да се грижат повече за починалия. Или може би гняв, насочен срещу приятели и близки, които сякаш казват или правят погрешни неща. Някои хора се гневят на починалия, защото е пренебрегвал здравето си. Стела разказва: „Спомням си, че се ядосвах на съпруга си, защото знаех, че нещата можеха да бъдат по–различни. Той беше много болен, но пренебрегваше предупрежденията на лекарите.“ Понякога се появява гняв срещу починалия заради бремето, което неговата смърт донася върху останалия жив партньор.

Някои хора се чувствуват виновни поради гнева — тоест, те може да се самоосъждат за това, че изпитват гняв. Други обвиняват себе си за смъртта на своите близки. „Той нямаше да умре — убеждават се те, — ако го бях накарала да отиде на лекар навреме“, или „ако бяхме отишли при друг лекар“, или „ако го карах да се грижи по–добре за здравето си“.

При други вината надхвърля тази степен, особено ако близкият им човек е починал внезапно, неочаквано. Те започват да си припомнят случаите, когато са се ядосвали на умрелия, или са спорели с него. Или може да смятат, че не са се държали към умрелия по начина, по който е трябвало да се държат.

Дългият период на скърбене при много майки подкрепя това, което казват много специалисти — че загубата на дете оставя трайна празнина в живота на родителите, особено на майката.

Когато изгубиш брачния си партньор

Загубата на брачния партньор е друг вид травма, особено ако двамата съпрузи са водили много активен живот заедно. Тя може да означава край на един цял начин на живот, споделян от двамата, изпълнен с пътуване, работа, забавления и взаимно доверие.

Юнис обяснява какво се случило, когато съпругът ѝ внезапно умрял от инфаркт. „През първата седмица бях в състояние на емоционална вцепененост, сякаш бях престанала да функционирам. Дори не усещах вкусове или миризми. Разумът ми обаче продължаваше да действува някак отделно от мен. Тъй като бях до моя съпруг, когато се опитваха да стабилизират състоянието му с помощта на сърдечно–дихателна реанимация и лекарства, при мен не се появиха често срещаните симптоми на отричането. Но въпреки това изпитвах силно чувство на безизходица, сякаш пред очите ми една кола падаше в пропаст и аз не можех да направя нищо.“

Дали плакала тя? „Разбира се, че плаках, особено когато четях стотиците съболезнователни картички, които бях получила. Плаках над всяка една. Това ми помагаше да се справя с остатъка от деня. Но нищо не можеше да ми помогне, когато многократно ми задаваха въпроса как съм. Явно беше, че съм зле.“

Какво помогнало на Юнис да преживее скръбта си? „Без да разбирам това, несъзнателно реших да продължа да живея нататък — казва тя. — Но това, което все още ме наранява, е мисълта, че съпругът ми, който толкова много обичаше живота, не е тук да му се радва.“

„Не оставяй другите да определят ...“

Авторите на Leavetaking—When and How to Say Goodbye [„Раздялата — кога и как да кажем сбогом“] съветват: „Не оставяй другите да определят как трябва да постъпваш или какво трябва да чувствуваш. Скърбенето протича различно при всеки човек. Другите може би си мислят — и ти казват, че мислят така, — че ти скърбиш прекалено много, или не скърбиш достатъчно. Прости им и забрави за това. Като се опитваш да се вкараш в калъп, създаден от другите или от обществото като цяло, ти възпираш своето израстване към възстановено емоционално здраве.“

Разбира се, различните хора преживяват по различен начин скръбта си. Ние не се опитваме да кажем, че един начин непременно е по–добър от друг за всекиго. Но когато настъпи застой, когато поразеният от скръб човек не може да се примири с действителността на ситуацията, се появява опасност. Тогава може да е необходима помощ от внимателни приятели. Библията казва: „Истинският другар обича през цялото време и е като брат, роден за в случай на беда.“ Затова не се страхувай да помолиш за помощ, да разговаряш, да плачеш. — Притчи 17:17, NW.

Скръбта е нормална реакция на загубата и не е погрешно скръбта ти да бъде явна за другите. Но един следващ въпрос се нуждае от отговор: ‘Как мога да живея със скръбта си? Дали е нормално да се изпитват чувства на вина и гняв? Как да се справя с тези реакции? Какво може да ми помогне да издържа загубата и скръбта?’ Следващата глава ще отговори на тези и на други въпроси.