Герой от войната става войник на Христос
Разказано От Луи Лолио
На 16 август 1944 г. бях в съюзническите сили, които направиха десант на южните брегове на Франция по време на Втората световна война. След едноседмични сражения по средиземноморското крайбрежие моята танкова бригада влезе в пристанището на Марсилия и с боеве си пробиваше път нагоре към базиликата Нотр дам дьо ла гард. Задачата ни беше да превземем разположените там немски укрепления.
БОЯТ беше ожесточен. Един танк от моята рота беше улучен и трима от другарите ми, които бяха в него, бяха убити. След това мина разкъса едната верига на моя танк и го остави неподвижен. Решени да задържим позициите си, ние продължихме да се бием през следващите няколко часа.
С картечница в едната ръка и френското знаме в другата аз използувах едно затишие в боя и заедно с един боец от армията на Свободна Франция продължихме пеша напред. Изтощен и почернял от барута, успях да забия френското знаме на входа на базиликата.
Освобождението
През следващите седмици напреднахме на север, преследвайки отстъпващите немски войски. Снайперисти, както и кабели, опънати напряко на пътя на височина човешки ръст, ни принуждаваха да се придвижваме с плътно затворени люкове на танковете.
През октомври нашата част стигна до Рамоншан, един малък град в планината Вогези в североизточна Франция. Градът изглеждаше изоставен. Изправих се в купола на танка, за да изследвам околността, но внезапно ракетен снаряд, изстрелян от един прозорец, влезе в танка и при експлозията си уби на място трима души от екипажа ми. Аз и още един войник бяхме тежко ранени, а танкът беше неподвижен. Въпреки че в крака ми имаше 17 парчета от шрапнел, управлявах танка, докато друга машина ни теглеше.
Заради този случай получих поименна похвала във военното комюнике. Няколко дни след това, когато ме награждаваше с орден за извършеното в Марсилия, генерал Дьо Латр дьо Тасини, командуващият на Първа френска армия, отбеляза: „Ще се видим пак скоро.“
Не след дълго бях назначен за личен аташе на генерала. След време го придружих до Берлин, където той представяше Франция при капитулацията на немците на 8 май 1945 г. През следващите четири години служех под неговото пълно разпореждане.
Но как стана така, че участвувах толкова активно в основни събития от Втората световна война?
Обучен в религиозно и военно отношение
Израснах като предан католик с желание да служа на моя Бог и на моята страна. На 29 август 1939 г., едва няколко дни преди Франция да влезе във Втората световна война, се записах в моторизираните части. Бях само на 18 години. След петмесечно обучение във Военното училище в Париж, бях изпратен като подофицер на френския източен фронт.
Този период беше известен като времето на фиктивната война, наречен така, защото не правехме нищо друго освен да чакаме немските войски, които се сражаваха на други фронтове. И когато немците най–после атакуваха, през юни 1940 г., бях взет в плен. Два месеца по–късно избягах и накрая успях да се присъединя към френските въоръжени сили в Северна Африка.
В похода срещу немските войски в Тунис, командувани от генерал Ервин Ромел — Пустинната лисица, пострадах много от изгаряния, над 70 процента от тялото ми беше обгорено и бях в кома девет дни. Бях три месеца в болница в Сиди бел Абес, в северен Алжир, където се намираше щабът на Френския чуждестранен легион. Докато бях в Северна Африка, получих Военния кръст.
Католическите свещеници ни подканяха да изпълним своя „християнски“ дълг. В хармония с тези подкани бях готов да жертвувам живота си за Франция. Когато беше възможно, преди битка приемах причастие. И в разгара на боя се молех на Бога и на Дева Мария.
Изпитвах уважение към неприятелските войници, много от които също бяха предани католици. На токата на колана, който носеха някои от тях, беше написано „Гот мит унс“ („Бог е с нас“). Нима не изглежда странна мисълта, че Бог ще отговори на молитвите на войници, които се бият едни срещу други и имат една и съща религия?
Промени след войната
След войната, на 10 април 1947 г., се ожених за Рен, едно момиче от Муйерон ан Паре, родния град на генерал Дьо Латр дьо Тасини, намиращ се във Ванде. Генералът беше мой свидетел на сватбата. Аз носех флага на държавното му погребение, когато той умря през януари 1952 г.
След това, една неделна сутрин към края на 1952 г., когато със съпругата ми се приготвяхме да отидем на неделна литургия заедно с малката ни дъщеря, двама Свидетели на Йехова звъннаха на вратата ни. Това, което те казаха за Библията, събуди нашето любопитство. Макар че с жена ми бяхме силно религиозни, знаехме малко за Библията, тъй като църквата не ни съветваше да я четем. Свидетелят, който предложи да изучава Библията с нас, беше Леопол Жонте, който по онова време служеше като надзорник на офиса на клона на Свидетелите на Йехова във Франция. Чрез нашето изучаване на Библията най–после успях да намеря отговорите на онези въпроси, които чакаха още от детските ми години.
Например, открай време ме интересуваше молитвата „Отче наш“, тоест, Молитвата на Господаря. Като католик вярвах, че когато умрат, всички добри хора отиват на небето, затова не можех да разбера защо се молим на Бога: „Да бъде извършена Твоята воля на земята.“ (Матей 6:9, 10, Douay Version [„Превод Дуей“]; курсивът наш.) Свещениците, с които разговарях, оставяха моя въпрос без внимание или казваха, че тази молитва ще получи отговор, когато всички станат католици. Но този отговор не ме задоволяваше.
Свещениците не можеха да дадат задоволителен отговор и на моите въпроси относно троицата. Това католическо учение казва, според думите на един църковен символ на вярата, че ‘Отец е Бог, Синът е Бог и Светият дух е Бог, и все пак няма трима Богове, а един Бог’. Така че откриването на ясното библейско учение, че Исус е Синът на Бога, а не самият Всемогъщ Бог, донесе голяма радост както на съпругата ми, така и на мен. — Марко 12:30, 32; Лука 22:42; Йоан 14:28; Деяния 2:32; 1 Коринтяни 11:3.
И двамата почувствувахме, че за първи път очите ни се отвориха и че бяхме намерили бисер с неоценима стойност, заслужаващ всякакви жертви. (Матей 13:46) Осъзнахме, че трябва да вземем решение, за да придобием това съкровище. Скоро приехме за себе си един възглед, подобен на възгледа на апостол Павел, който казал, че ‘всичко счита като загуба заради това превъзходно нещо — познаването на Христос Исус’. Затова направихме промени в живота си, за да можем да служим на своя Бог. — Филипяни 3:8.
Заемам позиция
През април 1953 г., само няколко месеца след като започнахме да изучаваме Библията със Свидетелите, получих заповед да се присъединя към Френския експедиционен корпус, изпратен за военни действия в Индокитай. По това време служех в Париж като адютант на командуващия офицер в Сената. Тъй като вече бях разбрал библейския принцип за неутралитета, осъзнах, че трябва да взема решение. (Йоан 17:16) Доведох до знанието на началниците си своя отказ да се подчиня на заповедта за воюване в Индокитай, като посочих своето желание да не участвувам вече във война. — Исаия 2:4.
„Съзнавате ли, че ще имате черна точка в досието си и че всички врати ще бъдат затворени за вас?“ — ме попитаха моите началници. От този момент аз бях, образно казано, изваден от строя. Но това беше защита за мен, защото повече не ме викаха на учения. Много хора от нашето семейство и от приятелите ни не можеха да разберат как мога да се откажа от това, което те смятаха за привилегирована позиция в обществото.
Заради военното ми досие властите се отнасяха добре към мен, въпреки моите убеждения. През следващите две години ми дадоха продължителна отпуска по здравословни причини и не бях принуден да изпълнявам нито една от своите длъжности. Междувременно със съпругата ми посещавахме събранията на местния сбор на Свидетелите на Йехова и дори споделяхме своите нови убеждения с други.
Най–после — войник на Христос!
Накрая, в ранните месеци на 1955 г. бях освободен от своите военни задължения. Петнадесет дни след това, на 12 март, заедно със съпругата ми символизирахме своето отдаване на Йехова Бог с покръстване във вода на един конгрес във Версай. Тъй като професионалното ми положение се промени, трябваше да си намеря друга работа, за да се грижа за потребностите на своето семейство. През следващите четири години работех като хамалин в Халите (централния пазар) на Париж. Макар че тази промяна не беше лесна, Йехова благослови моите усилия.
През годините заедно със съпругата ми можахме да помогнем на много хора да приемат библейското послание. Имах възможността да обясня християнския възглед за неутралитета пред различни военни и граждански власти. Някогашната ми кариера като войник често се оказваше от полза при преодоляването на предразсъдъците, които мнозина имат спрямо Свидетелите на Йехова. Тя ми даде възможност да обясня нашата християнска позиция на неутралитет по отношение на войните на народите, като показвах, че същата тази позиция са заемали и ранните последователи на Христос. Например, професор С. Дж. Каду писа в своята книга The Early Church and the World [„Ранната църква и светът“]: „Поне до управлението на Марк Аврелий [161–180 г. от н.е.] нито един християнин не би станал войник след своето покръстване.“
Едно от най–трудните изпитания, с които се сблъсках, беше смъртта на съпругата ми през 1977 г. Тя умря след едногодишно боледуване, като смело проповядваше вярата си чак до своята смърт. Прекрасната надежда за възкресението ме подкрепи. (Йоан 5:28, 29) Допълнителна помощ за преодоляването на скръбта ми беше това, че се записах като редовен пионер, както се наричат целодневните служители на Свидетелите на Йехова. Направих това през 1982 г., след като се пенсионирах. Колко радостен бях, когато през 1988 г. служих като преподавател в училището за подготовка на пионери!
Откакто съпругата ми почина, трябва да се боря с периодични кризи на депресия. Но близки приятели със силна духовност ми помогнаха да стъпя отново на краката си. През всичките тези изпитания винаги усещах силата и любещата милост на Йехова, който се грижи за всички, уповаващи на него. (Псалм 18:2) Смятам също, че изпитанията, през които преминаваме, помагат да бъдем обучени да продължаваме да водим своята духовна война. (1 Петър 1:6, 7) Като старейшина на сбора аз, на свой ред, имам възможността да помогна на други, които се сблъскват с депресията. — 1 Солунци 5:14.
Когато бях момче, мечтаех да стана войник, и в известен смисъл останах войник чак до днес. Напуснах една армия, за да вляза в друга като „войник Исус Христов“. (2 Тимотей 2:3) Днес, въпреки недоброто си здраве, полагам максимални усилия да продължавам битката като войник на Христос в „доброто войнствуване“, което в крайна сметка ще доведе до победа, за чест и слава на нашия Бог, Йехова. — 1 Тимотей 1:18.
Луи Лолио почина на 1 март 1998 г., когато тази статия беше подготвяна за публикуване.
[Снимка на страница 25]
Нашата сватба, на която присъствуваше генерал Дьо Латр дьо Тасини
[Снимка на страница 27]
Луи Лолио и съпругата му Рен през 1976 г.