Сурови думи, съкрушен дух

„Глупава повлекана!“a Една жена от Япония си спомня тези думи прекалено добре — често била обиждана с тях като малко дете. От кого? От съучениците си? От своите братя или сестри? Не. От родителите си. Тя си спомня: „Бях много потисната, защото тези обиди ме нараняваха дълбоко.“

Един мъж от Съединените щати си спомня, че като дете винаги се страхувал и безпокоял, когато баща му се връщал в къщи. „До ден–днешен в ушите ми свистят гумите на колата му, идваща към къщата — спомня си той, — и още си спомням страха, който изпитвах. Малката ми сестричка отиваше да се скрие. Баща ми беше перфекционист и непрекъснато ни се караше, че не сме свършили нищо от възложената ни работа както трябва.“

Сестрата на този мъж добавя: „Не си спомням някога родителите ни да са ни прегръщали, да са ни целували или да са ни казвали нещо като ‘Обичам те’ или ‘Гордея се с теб’. А за едно дете да не чуе никога ‘Обичам те’ е все едно да чува ‘Мразя те’ всеки ден от своя живот.“

НЯКОЙ може да каже, че страданието, което тези хора са изпитвали като деца, е дребна работа. Безспорно не е нещо необикновено децата да чуват сурови, нелюбезни думи и да търпят лошо отношение. За тези неща не се говори в бомбастичните вестникарски заглавия и телевизионните програми, търсещи сензации. Щетите не са видими. И въпреки това, ако родителите малтретират децата си така ден след ден, резултатът може да е опустошителен и да остане за цял живот.

Да разгледаме едно направено през 1990 г. продължение на изследване от 1951 г., което се занимава с родителските методи, прилагани върху една група от петгодишни деца. Изследователите успели да проследят много от тези деца, които вече са на средна възраст, за да придобият прозрение върху дълготрайните резултати от тяхното възпитание. Новото изследване стига до заключението, че децата, които впоследствие са имали най–много трудности в живота си, на които е липсвало емоционално благополучие и които са имали проблеми в брака, с приятелите и дори на работното си място, не били непременно деца на бедни родители, нито на богати родители, нито дори на родители с очевидни проблеми. Това били деца, чиито родители били сдържани и студени, и проявявали много малко обич или изобщо не проявявали привързаност.

Този резултат е само бледо отражение на една истина, записана преди близо 2000 години: „Бащи, не дразнете децата си, за да не се обезсърчават.“ (Колосяни 3:21) Словесното и емоционално малтретиране от страна на родителите несъмнено раздразва децата и в резултат наистина може да ги обезсърчи.

Според книгата Growing Up Sad [„Да растеш тъжен“] до неотдавна лекарите смятаха, че не съществува понятие детска депресия. Но времето и опитът показаха друго нещо. Днес — твърдят авторите — детската депресия е призната и съвсем не е рядка. Сред причините за нея са отхвърлянето и малтретирането от страна на родителите. Авторите обясняват: „В някои случаи родителят непрекъснато критикува детето и го угнетява. В други случаи просто има празнина в отношенията между родителя и детето: любовта на родителя изобщо не бива изразявана. . . . Резултатът е особено трагичен за децата на именно такива родители, защото за едно дете — или дори за един възрастен — любовта е като слънцето и водата за едно растение.“

Чрез родителската любов, ако е изразена ясно и открито, децата научават важна истина: те могат да бъдат обичани, те имат стойност. Много хора погрешно смятат тази представа за форма на арогантност — да обичаш себе си повече от другите. Но това, което се има предвид в този контекст, е нещо друго. В своята книга на тази тема една авторка казва следното: „Мнението на твоето дете за себе си оказва влияние върху това какви приятели избира той, как се разбира с другите, за каква личност ще се ожени и колко продуктивен ще бъде.“ Библията показва колко е важно човек да има уравновесен, неегоистичен възглед за себе си, когато посочва като втората най–голяма заповед: „Да възлюбиш ближния си, както себе си.“ — Матей 22:38, 39.

Трудно е да си представим, че някой нормален родител ще иска да разклати нещо толкова важно и толкова крехко като чувството за собствено достойнство на детето. Тогава защо това се случва толкова често? И как може да се възпре?

[Бележка под линия]